Сянката на Бога
Шрифт:
— Вътре е.
Ласитър забърза към автоматичната врата. В спешното отделение както винаги цареше хаос, така че мина известно време, преди една от дежурните сестри да му обърне внимание.
— Търся полицай на име Писарчик.
Сестрата завъртя глава към източния коридор.
— В дъното.
Тръгна нататък и наистина намери Писарчик — той едва ли беше на повече от двайсет и пет, — застанал пред вратите на асансьорите с радиотелефон в ръката.
— Отдръпнете се — каза му Писарчик, — прехвърляме
— Знам.
— Откъм южната страна има друг асансьор.
— Аз съм Джо Ласитър.
— О-о… Здравейте. Нали няма да…
— Направя нещо глупаво? Не. Искам само да го видя.
— О-о… Не знам какво да ви кажа, мистър Ласитър. Тук не би следвало да има външни хора.
— Добре, но аз само…
В този момент радиотелефонът изпращя и Писарчик насочи цялото си внимание към него.
— Заподозряният е с мен, ние сме готови. Долу чисто ли е?
Писарчик погледна неуверено към Ласитър, но все пак съобщи:
— Да, чисто е.
— Добре, тогава тръгваме.
Писарчик погледна Ласитър.
— Ще имате ли нещо против да застанете ето там?
— Не — съгласи се той и се отдръпна. — Нямам нищо против. — Кой знае защо индикаторът на асансьора си оставаше на цифрата 9. Ласитър се облегна на стената, а Писарчик нетърпеливо закрачи напред-назад.
— Имам оперативка — ненужно информира той.
— Споменахте го.
— Май ще закъснея.
— Вината не е ваша. Нали сте на работа.
Писарчик вдигна радиотелефонът до устата си:
— Дубаю?… Какво става там?
— Спешен случай. Закарват някакъв на носилка в радиологията.
— Имаме оперативка.
— Ето, връща се. Сега вече слизаме ние.
Писарчик се обърна към Ласитър:
— Слизат — информира го той.
Ласитър кимна, без да откъсва поглед от индикацията.
8…
7…
— Дубаю се оплаква, че това било най-скучната му задача откакто се помни — отбеляза Писарчик.
6…
— Така ли…
5…
— Да, твърди, че му се изръбил задникът от цял месец седене пред стаята. Даже ако трябвало да се изпикае, се налагало да вика сестрата.
4…
— Виж ти!
3…
— Моля се да не ми се пада такъв случай на мен. Много е притеснително.
3…
Ласитър кимна, но космите на тила му настръхнаха.
— Защо спря асансьорът?
Писарчик вдигна поглед към индикатора.
— Не знам — неуверено каза той. — Не би следвало, но…
4…
5…
— Мамка му! — прошепна Ласитър и отлепи гръб от стената.
Ококорил кръгли очи, Писарчик изкрещя в радиотелефона:
— Ей, Дубаю! Какво става? Дуейн? Къде си, човече? — Радиостанцията отново изпращя, после асансьорът смени посоката за втори път.
4 — 3 — 2 — 1…
Двамата мъже облекчено въздъхнаха, когато клетката спря и вратата
На пода лежеше полицай, подпрян с гръб на стената. Устата му бе изумено разтворена, а по дясната му страна се стичаше струя кръв. И стената беше покрита с кръв. Кобурът на пистолета му беше празен. В дясното му око стърчеше дълбоко забита химикалка.
Писарчик направи крачка към тялото, поколеба се за миг и бавно като в каданс се свлече на пода. Ласитър със закъснение разбра, че е припаднал. С периферното си зрение видя как удря чело в плочките на пода, но дори това не го накара да откъсне поглед от трупа и химикалката. С лек звън двойната врата на асансьора започна да се затваря и Ласитър машинално посегна да я спре. По коридора, някъде в далечината се разнесоха викове. Вратата потрепери спазматично, оттегли се в стената и отново започна да се затваря. Ласитър за втори път й попречи. После пак… И пак…
Някъде изпищя жена. Писарчик простена и наоколо се разтичаха хора.
15.
Познатата тъпа музика в слушалката.
Ласитър крачеше напред-назад пред прозореца в офиса. Мъчеше се да игнорира лепкавия звук в ухото си. Риордан му бе казал да изчака и…
Изведнъж музиката спря.
— Намерихме я — съобщи Риордан.
— Коя?
— Сестрата. Джулиет… как й беше името?
— Мъртва?
— Не-е, не е мъртва. Само е разтърсена. Трепери като лист.
— Какво се е случило?
— Казва, че той прошепнал нещо… Нещо в смисъл, че не можел да ходи. Охраняващият полицай се приближил, защото не го чувал добре. Само дето такъв е бил замисълът — да не го чува. В следващия миг Грималди го сграбчва за вратовръзката, дръпва го напред и… на пода шурва кръв. Дуейн пада с химикалка в окото, а Грималди му взема пистолета. Така твърди Джулиет.
— Откъде е взел химикалката?
— Никой не знае. Това е болница. Химикалки се търкалят навсякъде.
— И после?
— После тя го извежда с количката.
— Защо, по дяволите?
— Ами защото държи в ръката си „Глок“, нали се сещаш. Коленете му са завити с одеяло, а под него държи пистолета! Ти би ли спорил? Не ми се вярва. И тя не е имала друг избор, освен да прави, каквото й нареди. Затова натиска бутона за спиране на асансьора, после отиват на трети етаж. След това го избутва с количката по коридора до другия асансьор. Никой не им обръща внимание — просто сестра с пациент. Та качват се в асансьора и слизат в сутерена. Горе-долу по това време първият асансьор стига най-сетне до партера и Писарчик удря глава в плочките. Секунди по-късно Грималди е на паркинга.