Сянката на Бога
Шрифт:
— Какво е това?
— Някаква партия, която се бори да вдигнат разрешената скорост.
— Така ли? — изненадано я погледна Ласитър. — И това е политическаплатформа?
— Бепи казва, че там имало стотина партии. Както и да е… Явно Грималди не е женен… Поправка, никога не е бил женен! Няма неизплатени заеми, не е бил подследствен, нищо…
— Как е с кредита?
— Има триста долара баланс по сметка в „Ринасченте“.
— Това пък какво е?
— Супер.
—
— Не е служил. — Което слагаше край на хипотезата на Риордан, че Грималди е бил войник.
— Работа?
— Не работи никъде.
— Значи той няма източник на доходи. Не е на социално подпомагане… Нищо! Как живее тогава?
— Не знам.
— Аз обаче искам да науча. — Ласитър се замисли за момент и продължи: — Тук се казва, че не притежавал кола.
— Така е.
— А гласува за тези… мотористите?
— Motore.
— Да де, само че това ще го направи първия пешеходец в историята на човечеството, който се бори за повишаване на допустимата скорост.
Джуди се засмя и посегна към факса.
— Пак ще говорим — обеща тя и тръгна към вратата.
— Чакай малко — спря я Ласитър. — Имам още един въпрос.
— Отговорът — тя се обърна с лице към него — е „деветстотин долара“. Казва, че работил шестнайсет часа.
— И ти му вярваш?
— Да, той е отличен детектив и знаеше, че става дума лично за теб. При това е достатъчно умен, за да се досети, че ще бъдеш разочарован. Допускам дори че е вложил повече часове от фактурираните.
Ласитър вдигна листа.
— И какво мислиш?
Джуди присви замислено устни.
— Мисля, че твоят човек е таен агент.
Ласитър кимна.
— Да — въздъхна той, — и аз започвам да мисля така.
Беше вторник следобед. Ласитър седеше зад бюрото си и се чувстваше пълен глупак. Беше прехвърлил всичко на Джуди, Лио и Бил и компанията вървеше на автопилот… или поне му се искаше да мисли, че е така. Единствената непроверена нишка бе възложил на Фреди Декстър, затова сега просто седеше и плетеше пръсти.
Отиде до прозореца и погледна навън. После запали огън и го остави бавно да угасне. Изчете „Уолстрийт джърнъл“ от край до край, замисли се дали да не излезе да потича, но намери маса причини да си го спести. Сети се, че трябваше да се обади на Клеър и да й предложи да вечерят заедно. В този момент телефонът иззвъня и в слушалката се разнесе безизразен и тих глас.
— Джо?
— Уди!
— Пуснах твоя човек в машината.
Джо очакваше да чуе точно тези думи, но нещо в тона на Уди не беше наред.
— Благодаря. Признателен съм ти.
— Не бързай да ми благодариш.
Ласитър се сепна от начина, по който бе изречена фразата.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ме плаши до степен да съжалявам, че съм си сложил името тук-там. — Ласитър не знаеше какво да каже. — Нека те попитам нещо — обади се Уди след късо мълчание.
— Какво?
— Правил ли си други справки за него?
— Да, имаме сътрудник в Рим. Това проблем ли е?
— Не за мен. Но ако държите на него, пратете го надалеч.
— Шегуваш се.
— Не се шегувам!
Ласитър не можеше да повярва на ушите си.
— Ама той нищо не е научил.
— Естествено, че не е. Не си ли разбрал досега, че този човек е сериозна работа. Много! Предполагам, научили сте, че е гласувал или нещо подобно? — Мълчанието на Ласитър бе красноречиво. Двамата безмълвно стояха със слушалки до ушите — така както могат да го направят само близки приятели. Накрая Уди проговори: — Да те питам още нещо, а?
— Питай.
— В какво се е забъркала твоята сестра?
— Забъркала?В нищо не се е забърквала, Уди! Тя имаше малко дете. Имаше си и работа. Гледаше по телевизията „Приятели“. Обичаше сладолед. Та ти я познаваше,за Бога!
Уди се замисли и въздъхна:
— Е, тогава може да е попаднал на грешен адрес.
— Може. Само че на този адрес бяха двама. Защото, ако вярвам на очите си, той почти беше отрязал главата на племенника ми. — Отново дълго мълчание, нарушено този път от Ласитър: — И какво за него? Какво научи?
— Франко Грималди е онова, на което му казват „тежка артилерия“. „Чистач“ от голям калибър. Убива хора… които вече са известни. Чувал ли си за СИСМИ?
— Не, какво е СИСМИ?
Уди пак въздъхна:
— Ще ти изпратя нещо.
— Искаш ли номера ми във „Федекс“?
— Не, утре следобед ще те навести дипломатически куриер с куфарче, вързано за китката му. Ще извади от него плик с моя отчет. Ще ти го връчи, след което ще си тръгне. Отвори го. Прочети го. Унищожи го с машината. Изгори остатъците. А после… Разбъркай пепелта.
Ласитър стоеше при прозореца и мислеше за тревогата в гласа на своя приятел, когато на вратата се подаде секретарката му.
— Някой си Писарчик на телефона, сър.
— Добре — каза той, — ще го поема… Ало?
— Мистър Ласитър?
— Да!
— Обажда се полицай Писарчик от полицейския участък на Феърфакс. Как сте?
— Добре.
— Реших да ви позвъня, защото имаме добри новини.
— Така ли?