Сянката на Бога
Шрифт:
— Толкова просто?
— Да, намерихме количката.
Ласитър седна на дивана пред камината.
— Нататък?
— Нататък, питаш? Тя го откарва, където й е заповядал. Престъплението вече става с федерален характер: въоръжено отвличане на кола. Което дава формален повод на Бюрото да се намеси.
— Ами… по-голяма компания, значи по-весело. Къде са отишли?
— Към Балтимор. Не по магистралата, а по обиколните пътища. Само че така и не стигнали дотам. Свалил я на един черен път, на около осем километра преди Олни. Намерил я шерифът,
— Значи той може да шофира.
— Явно. Ако се вярва на думите й, можел дори да върви, при това доста чевръсто.
— А количката?
— Вътрешни правила на болницата: вкарват те на количка, напускаш с количка. — Ласитър нищо не каза. — Знам, че си забелязал — продължи Риордан, — и дори не те питам какво си правил там.
Ласитър изсумтя неопределено.
— А твоят партньор… Писаро?
— Писарчик? Ха! Нямаш представа колко е засрамен. Не стига, че има сътресение, ами всички го смятат за женчо. Само че знаеш ли какво? Той е свястно хлапе. Ще се оправи. — Риордан поспря и макар да не го виждаше, Ласитър буквално си представи как моторът в главата му сменя предавката: — Да те попитам нещо, а?
— Питай?
— Наистина ли нямаш какво да ми кажеш? Не знам дали ме разбираш… може би случайно си вметнал нещо… изтървал си се, ей така, без зла умисъл, пред някого… че местим задържания?
— Нямам намерение да отговарям на подобен въпрос.
— Виж, не искам да изкарвам, че преместването му е било едва ли не държавна тайна — примирително каза Риордан. — Все пак са намесени хора от полицията, от болницата, от Феърфакс. Много са. Може някой от тях да е казал някому нещо. А може и да си ти.
— Така де — подметна Ласитър със сарказъм.
— Както и да е… докторите твърдят, че нашият човек ще има нужда от помощ.
— Каква помощ?
— От лечение. От антибиотици. От специални мехлеми за обработка на изгарянията… от маса подобни неща. Така че ще предупредим, където трябва. Може да ни излезе късметът.
— Само че той кой знае къде е вече. В Ню Йорк например или…
— Няма значение къде е. Когато е убит полицай, подкрепата, която получаваме, е на съвсем различно ниво. Освен това не забравяй за федералните. А и нашият човек не може лесно да се изгуби в тълпата.
— Че защо не?
— Защото е италианец… истински италианец, а не натурализиран. И освен това с тези белези по лицето… Неизлечими белези, дето ще ги има, докато е жив. Нали се сещаш какво става: хората го поглеждат, после отместват поглед. Само че вече са се загледали веднъж в него. Ясно ли ти е?
— Да… като при нещастен случай. — Двамата замълчаха едновременно. Имаше нещо, което измъчваше подсъзнанието на Ласитър, но му беше трудно да го формулира. Изведнъж се сети: — А как така ключовете на колата са били в нея?
— Какво? Кой? Какви ги разправяш?
— Говоря за сестрата. Защо е носила със себе си ключовете за колата? Жените, които познавам, не държат ключовете в джобовете си. Освен това тя… разбирам, че е била дежурна,
— Може смяната й да е свършила или да е отивала към колата си, за да вземе нещо от нея. А може и просто да е от онези жени, които държат ключовете в себе си.
— Ще се поинтересуваш ли?
— Да, разбира се.
— Мен ако питаш, една сестра няма да носи връзка ключове със себе си през целия ден.
Риордан не отговори нищо в продължение на няколко секунди, после каза:
— Не знам. Въпросът е интересен. Ще я попитаме, но… тя просто може да ни каже, че ги е носила в себе си и толкова.
— Да, знам. Просто… това е едно от онези неща… Не забравяй да я попиташ! Защото вероятно се сещаш, но твоят случай от решен се превърна отново в нерешен.
Същата нощ Ласитър остана в офиса до късно. Изяде поръчаната тайландска вечеря направо от кутията, както си седеше зад бюрото. До коляното му имаше бутон, управляващ плъзгащия се капак пред трите телевизора в шкафа — архитектурна модификация на предишните обитатели на тези помещения, които бяха правили реклами за изборната кампания на Дан Куейл. Ласитър натисна бутона с коляно и панелът безшумно се плъзна встрани.
Новините в единайсет започнаха с бравурна музика. На екрана се появи снимка на Грималди и водещият съобщи за „дръзкото бягство, довело до скръб в семейството на един полицай и появата на още един убиец на свобода сред нас“. Последва реклама на „Вашингтон поуст“ („Ако не си го купите, няма да го имате!“) и едва след това дойде ред на „водещата новина“.
Самата тя беше представена от няколко души. Първо наперена блондинка (някоя си Рипси) изрецитира какво е видяла на паркинга пред болницата на фона на прекатурената количка. Последва „Ти си, Бил“ и камерата се премести върху човек от бялата раса на средна възраст с кръвясали очи и безсмислено много коса, който стоеше на чезнещ в мрака път, „недалеч от Олни“. Човекът разказа за „травмиращото изживяване на сестрата“, след което дойде ред на Мишел — чернокожа с тих глас, — седнала в кметството на Рестън заедно със съкрушената майка на Дуейн. Жената гледаше в камерата с празен поглед, неспособна да промълви дори една дума.
Ласитър проследи репортажа с клечки за ядене в едната ръка и бира в другата. Беше му трудно да следи внимателно какво се приказва. Имаше някаква истина в твърдението, че телевизията е способна да изцеди драмата от чуждото нещастие, правейки го по този начин поносимо дори по време на вечеря. Смъртта на сестра му, последователните „кремации“ на племенника му, бягството на Грималди… Телевизията бе успяла да поднесе тези трагедии под формата на нещо забавно. Или ако не чак „забавно“, то поне като „зрелище за масите“… фонов шум, нещо по-различно от онова, което е всъщност… а именно личнонещастие.