Сянката на Бога
Шрифт:
— Нещо за съпруга й?
— Няма такъв. Самотна майка. Родила, като отишла в едно от онези места, нали се сещаш?
— Какви места?
— Не се ли сещаш? Където ги таковат? Професионално, разбира се. — Ласитър се сепна. Но Рой продължаваше: — Противоестествена работа, ако питаш мен. Вместо да се позабавлява… Струва ми се толкова бездушно, нали разбираш? Не казвам, че е лошо, но-о-о…! Има жени, които ходят по клиники за изкуствено зачеване и гледат снимки! На донорите, дето са дали… И когато някой им хареса, се запознават
Ситуацията му напомняше за Риордан — когато му бе казал, че Брендън няма баща. „Без баща? Обясни ми само как са го направили и можеш да си вървиш!“.
Рой продължаваше да дърдори нещо, но Ласитър не го слушаше, защото мислеше за Кати и в главата му започваше да се оформя една идея. Тя също беше посещавала клиника за лечение на безплодие. Дали това не беше нишката, свързваща всички случаи? Може Грималди да е бил донор на сперма. И да е откачил, след което е започнал да ликвидира потомството си.
— … Какво би казал добрият стар Дарвин? — риторично попита Дънуолд в този момент. — Ето какъв би бил неговият коментар: „неестествена селекция“. И щеше да бъде абсолютно прав.
Ласитър седеше на седалката до шофьора и слушаше с едно ухо Рой, докато ягуарът се носеше в нощта. Вече бе отхвърлил версията, че Грималди е побъркан отмъстителен донор на сперма. Тази хипотеза не обясняваше Бепи, „Умбра Домини“ и това, че някой бе изкопал останките на Брендън, за да ги изпепели.
Настроението му се бе развалило. Новината на Рой за трагедията в Лондон го бе развълнувала и той бе побързал да вземе първия възможен полет от Рим. Имаше нещо в това, но още не можеше да го напипа. Почти сигурно бе, че случаите бяха свързани. И религията… религията също бе замесена някак. Усещаше, че здравият възел на загадката започва да се разхлабва, но възбудата му разочароващо бързо бе преминала в раздразнение. Изненадващо и за себе си бе почувствал силна умора. Ребрата му пулсираха болезнено и единственото, което искаше в този момент, бе душ и легло.
Ягуарът зави по Сейнт Джеймс Плейс и спря пред „Дюк“.
— Пристигнахме. Извинявам се, че толкова бърборих. Остава да се кача на някой кашон и да започна да изнасям речи в Хайд Парк.
— Ти каза няколко доста умни неща — тактично отговори Ласитър. — Няма проблем.
Появи се портиер във фрак и с цилиндър на главата, който изтича до колата.
— Задръж малко — сети се Рой, обърна се и взе голям плик от задната седалка. — Ето, тук ще намериш най-важното. Документацията по случая „Хендерсън“ и онзи в Бразилия. Уговорил съм ти и няколко срещи. За утре.
— С кого?
— Със сестрата на Матилда Хендерсън и най-добрата й приятелка — кръстницата на момчето. — Рой включи на скорост. — Към десет?
Ласитър кимна и слезе. В същия момент блесна светкавица,
24.
Сестрата на Матилда Хендерсън беше любезна, но нищо повече. Хонър бе на около петдесет години, с къса сива коса. Носеше тежки стилни обеци и грозни очила. Беше облечена в панталони стил шалвар, с ластици на глезените, които напомняха на Ласитър облеклото на героите от анимационния сериал „Аладин“. Брендън толкова много го обичаше. Апартаментът й в Челси бе обзаведен изцяло в бяло, черно и сиво. Не им предложи нищо за пиене, а само направи притеснен жест да седнат на два стола, които като че ли бяха изработени от мека тел.
— Тук съм, защото изглежда има нещо, което ни свързва — започна Ласитър.
Тя само повдигна вежда.
Въпреки студения прием той се впусна в разказ, споменавайки, че сестра му и племенникът му бяха намерили смъртта си също както нейнатасестра и нейният племенник. Рой вметваше по някоя и друга дума, докато Ласитър описваше подробностите — от деня, в който бе научил за трагедията, до тази сутрин. Когато свърши, в стаята се възцари напрегната тишина. И тогава тя каза:
— Не разбирам защо сте тук, мистър Ласитър.
Долната челюст на Рой Дънуолд провисна, но Ласитър предупредително го изгледа. После се наведе към нея:
— Помислих си, че… може би… — поколеба се — в моя разказ има неща, които ви напомнят за вашата сестра и племенник…
— Сестра ми и синът й са били убити от някакъв побъркан, докато са спели. Допускам, че може да е същият човек, но не виждам какъв е смисълът…
Ласитър я изгледа. Не знаеше какво да каже.
— Вие… не искате ли престъпникът да бъде открит и наказан?
Тя издуха струя дим и сви рамене:
— Той ще живее с гузната си съвест. Точно както О Джей. — После стана. — Аз съм будистка и вярвам, че всичко това намира своето справедливо равновесие във времето. Сестра ми и аз… не бяхме особено близки, както вероятно ще се намери някой да ви увери. Ако не бях по онова време на Бахамите, предполагам можеха да заподозрат дори мен.
— Едва ли — не се сдържа Рой. — Но, от друга страна, предполагам става дума за голямо наследство.
Хонър го изгледа гневно.
— Не бих казала, че се нуждая от парите на Матилда. Все още не съм решила, но предполагам, че ще ги вкарам във фонд и ще учредя литературна награда на нейно име. А сега, ако не възразявате — тя изразително погледна часовника на китката си, — имам друга среща.
Но Ласитър бе твърдо решен да извлече максималното от разговора с Хонър Хендерсън. Най-малкото за да изключи необходимостта отново да се среща с човек като нея.
— Споменахте, че е можело да бъдете сред заподозрените. Защо?