Сянката на Бога
Шрифт:
— Сестра ми ме предаде. Двете живяхме в идеална хармония години наред. Аз рисувах, тя пишеше. Бяхме много щастливи… до деня, когато й хрумна да има дете.
— Вие не сте одобрявали това?
— Естествено, че не го одобрявах. Накрая се наложи да помоля Матилда да се изнесе. И добре, че постъпих така! Когато малкият се роди… Тили започна непоносимо да се лигави. Говореше само за пелени, за болки в гърдите, за играчки и начини за приготвяне на истинска бебешка храна. Стана непоносима, беше просто невъзможно да размениш и две интелигентни приказки с нея. — Хонър внезапно спря и поруменя. — Край
На излизане Ласитър спря и се обърна:
— Знаете ли в коя клиника за лечение на безплодие е ходила сестра ви?
Дълбока въздишка.
— О, Боже, не съм сигурна. Помня, че прахоса много време в търсене и избиране. Ходи в Щатите. После чак в Дубай!Можете ли да си представите!? Посети, мисля, пет-шест такива места. И все дрънкаше за овулации и менструални цикли — лицето й беше изкривено в гримаса на отвращение. — Постоянно си мереше температурата във влагалището и съобщаваше на всички точната й стойност.
— Ходила ли е в Италия — настоя да разбере Ласитър. — Защото убиецът на сестра ми е италианец. — Хонър вече стоеше на прага.
— Не знам. Отношенията ни вече се бяха развалили. Сега… Моля ви!Имам среща.
И вратата решително се затвори.
— Груба кучка — не се сдържа Рой. — Като нищо може тя да ги е убила.
Най-добрата приятелка на Матилда Хендерсън, Кара Бейкър, живееше на отсрещния бряг на Темза, в Южен Лондон. Рой си пробиваше път през натоварения трафик в посока към центъра с непрестанно използване на клаксона. След известно време вече минаваха по Хамърсмит Бридж. Телефонът в колата иззвъня точно когато излизаха на отсрещния бряг. Рой изруга:
— Едвам го изтърпявам… — Вдигна все пак слушалката, изслуша, каквото му казаха, и с примирен глас отвърна: — Майната му… Добре, звънни ми там след час.
Оказа се, че един от служителите му, изпратен в Лийдс по работа, се натъкнал на проблем с местната полиция. Налагаше се Рой да остави Ласитър за малко.
Барнс беше нещо като анклав. Имаше си езеро с патици и игрище за крикет. Домът на Кара Бейкър представляваше солидна тухлена къща, обградена със стар плет. Две малки каменни лъвчета с панделки от червено кадифе на шиите стояха като часови на входната алея.
Жената, която отвори, беше пълна противоположност на Хонър Хендерсън. Впрочем, и къщата й бе на сто и осемдесет градуса от ахроматичния апартамент в Челси. Кара Бейкър бе малко под четиридесетте, с невероятна красота: буйна червена коса, светлосини очи и тяло с такива сластни извивки, сякаш бе излязло изпод четката на тийнейджър с кипящи хормони.
Къщата й бе обзаведа с въображение и еклектизъм — античните мебели безпроблемно съжителстваха с модернизма. По излъскания паркет бяха сложени персийски килими, във всяко кътче се виждаха предмети на изящните изкуства от различни епохи. По перваза над камината имаше борови клонки — с вече поокапали иглички. Колоните в дневната и перилата на двойното стълбище също бяха обвити
Не можеше да се каже, че е прибрано — вестници и списания, книги, чаши и чинии, шапки и ръкавици бяха пръснати небрежно навсякъде. Червена бутилка за топла вода беше подпряна на облегалката на едното кресло, а на седалката на въртящото се столче пред пианото се мъдреше плик с картофен чипс.
Кара се извини за бъркотията, спря за миг, колкото да събуе обувките си с ритване във въздуха и тръгна напред към кухнята боса, само по чорапи.
— Чаша кафе? — Ласитър я последва. Кухнята се оказа огромна стая с френски прозорец. — Видяхте се с Хонър, нали? — попита го тя.
— Не бих казал, че беше много услужлива — отговори дипломатично Ласитър.
— Бедната Хони — въздъхна Кара. — Прави се на толкова коравосърдечна, а всъщност е парализирана от мъка. Безпокоя се за нея.
Ласитър се поколеба.
— Ако е така, значи е успяла напълно да ме заблуди.
— О, знам, тя може да се държи отвратително. Но повярвайте ми, Тилс — искам да кажа Матилда — бе единственият човек на земята, за когото й пукаше. И за Мартин, разбира се.
Той наклони глава, сякаш не бе чул добре.
— Тя не ми каза такова нещо.
Записука таймер. Кара правеше кафето във френска машина. Натисна ръчката плавно и както личеше — с опит.
— Глупости! — решително възрази тя, ровейки за чаши. — Точно това имах предвид, като ви казах, че се безпокоя за нея. Видели сте я как живее, разбрали сте какви усилия полага, за да се владее, предполагам почувствали сте какво напрежение е това за психиката й. Почакайте… ще ви покажа нейна скица. — Тя остави подноса на масата — две нащърбени керамични чаши, захарница от алабастър и картонена кутия сметана. Отиде до отсрещната стена и откачи от нея голяма рисунка в рамка, на която с писец и мастило бе нахвърлян изглед към Пикадили Съркъс. Подпря я на облегалката на стола и двамата се загледаха. — Разбирате ли сега? — каза тя. — Това е възможно най-сдържаната работна скица, която изобщо някога ще видите. — Кара разпери ръце. — Ето… такава е Хони.
Беше прекрасна творба, безукорна в композиционно отношение и напълно професионална с интригуващия ракурс. Но беше толкова подробна в детайлите, че напомни на Ласитър за онези рисунки на деца от Третия свят, които ослепяват, докато ги завършат.
— Разбирам какво искате да ми кажете.
Кара разбърка кафето си с пръст и го облиза.
— Хонър, която, впрочем, е във фазата, наричана от психоаналитиците „негативизъм“, макар да не отрича, че убийствата са факт или че Тилс и Мартин са мъртви, твърди, че случилото се никак не я засяга. Прави се, че не й пука. — Отпи от кафето и буквално простена от удоволствие.
Кафето беше много, наистина много добро, а и самата Кара Бейкър бе страшно привлекателна. Но Ласитър чувстваше странен имунитет срещу чара й. Това го безпокоеше, защото съзнаваше, че при други обстоятелства определено би я пожелал. В момента обаче магнетизма й му действаше по-скоро на интелектуално, отколкото на физическо ниво. Което го тревожеше.
— Ммммм… — Тя държеше чашата с две ръце. Погледна го и повдигна вежди, сякаш за да му подскаже, че е негов ред да направи някакъв принос към разговора.