Сянката на Бога

Кейс Джон

Целият град има нужда от ангиопластика 37 , мислеше си Ласитър, докато гледаше през прозореца как отново започва да вали.

Интеркомът позвъни.

— Детектив Риордан — съобщи Виктория с мелодичния си глас. — На линия едно.

Готвеше се да й каже, че го няма, но после размисли.

— Дай ми го.

— Е? — започна без предисловие Риордан. — Обади ли се на Конуей?

— Да — въздъхна Ласитър, — точно се готвех да му позвъня.

37

Техника

за лечение или подмяна на повредени кръвоносни съдове по хирургически път, с лазер или чрез вкарване на катетър. — Б.пр.

— Държиш се глупаво… След онова, което ти се е случило в Италия…

— Бях зает.

— Не ми ги разправяй тия. Грималди е на свобода… и никой няма представа какво е намислил. Ти трябва да… Виж, направи ми услуга! Не ме карай да ти пращам двама, които ще ти отровят живота, Джо… защото ще го направя, ако трябва. В твой интерес е сам да се погрижиш за сигурността си. Ти поне можеш да си го позволиш.

— Добре де, ще се обадя.

— Обещаваш ли? Кълна се в Бога, ще звънна на Тери и ще проверя.

— Обещавам.

— Хубаво — и Ласитър чу как Риордан въздъхва с облекчение. — Това е добре.

— Някакви новини?

— За Грималди? — Детективът издаде пренебрежителен звук. — Нищо. Нула… Този човек е истински Худини.

— Е, не съвсем — все пак са му помогнали.

— Да — съгласи се Риордан, — разпитваме я.

— Не, нямах предвид сестрата. Говоря за наблюдението.

— Какво да ти кажа… Драбовски е нещастник. Очевидно.

— Сигурен ли си в това?

Риордан помълча и после попита:

— Ти какво… Да не фантазираш, че Бюрото му е помогнало?

— Не знам какво да мисля — призна Ласитър. — Но… по-добре да оставим това. Щом ти нямаш новини за мен, тогава аз имам за теб.

— Какво?

— Говоря за списъка, който ти дадох. Нали помниш — от регистрационната книга?

— А, да! Със жените, дето са ходили в клиниката на онзи… Какъв беше? Почнахме работа по него.

— Можете да си я спестите.

— Защо?

Ласитър погледна пак през прозореца. Снеговалежът се засилваше.

— Те са мъртви.

— Кои са мъртви?

— Жените… и децата.

Последва пауза.

— Всички?…

— Вероятно. Има само една, която засега не можем да издирим. Мари Уилямс, Мари А. Уилямс.

— Ще видя какво можем да направим по въпроса — обеща Риордан, — но… почакай секунда! — Някой закрещя на испански, друг му отговори. Ласитър чу как Риордан закрива с ръка микрофона и изревава на свой ред с всички сили: „Ей, я си затворете устата, да ви го начукам!“Настъпи мигновена тишина. След секунда отново прозвуча гласът на детектива: — Дръж ме в течение, окей?

— Както пожелаеш, Джим.

— И се обади на Тери Конуей!

— Добре.

Риордан замълча и когато проговори, гласът му беше твърд и безкомпромисен:

— Нека те попитам нещо…

— Какво?

— Ти си мислиш, че всичко е свършило, така ли? Всички са мъртви, с изключение

на онази, дето ми каза името й, която най-вероятно също е мъртва. Значи толкоз. Последна спирка. Прав ли съм? — Въпросът му бе риторичен. — Прав съм, естествено. Но нека ти кажа нещо. Никой от нас няма грам представа за какво е цялата шибана работа, нали така? Следователно ниене можем да сме сигурни, че това е краят, само тего знаят.

— Ще се обадя на Тери.

— Направи го — с по-спокоен глас каза Риордан и затвори.

Но той не се обади на Тери. Поне не веднага.

Вместо това прелисти ролодекса на бюрото си и намери картичката на любимия си информационен брокер — фирмата във Флорида.

— „Услуги“ — отговори женски глас още на първия сигнал. Това беше едно от нещата, които му харесваха в тази фирма. Бяха ефикасни, работеха бързо, съблюдаваха строга дискретност. И никога не те караха да оставяш съобщение на гласовата им поща.

— Джо Ласитър от „Ласитър Асошиитс“. Имаме при вас текуща сметка — и той издиктува номера й.

— Какво можем да направим за вас?

— Искам доклад за кредитната история на Мари А. Уилямс, последен известен адрес в Минеаполис. — Даде адреса и попита: — Колко назад можете да се върнете?

— Колкото можете да си позволите да платите — последва незабавен отговор. — Помните ли Брайди Мърфи?

„Гейтуей Секюрити“ беше собственост на симпатичен млад мъж на име Тери Конуей, бивш защитник от Националната футболна лига, но също така с диплома на правист и глава на бизнесмен. Тери вече правеше повече пари, отколкото някога бе направил във футбола, което беше отличен атестат.

„Гейтуей“ си бе намерила уютна ниша в сферата на безопасността, като осигуряваше бодигардове за богати, за известни и за скандално известни, за дипломати, политици, знаменитости, мениджъри, техните семействата и тяхната собственост. Не беше конкуренция на „Уакенхът“ или някоя от компаниите, които предлагаха възможност да си наемеш действащ полицай, но беше специализирана в охраната на изпълнителни директори на преуспяващи фирми. При Тери имаше само професионалисти, никога портиери в баровете.

Ласитър обаче се отвращаваше от мисълта да си наеме бодигард, което означаваше да се постави доброволно под наблюдение и да плати прескъпо за това някой да си вре носа в личните му дела. А че щеше да има работа с досадник, бе извън съмнение, защото на тези хора се плащаше именно за да се превърнат в нечия сянка — с кодовите думи, мобилните телефони и вечното си присъствие.

Знаеше го, защото беше осигурявал точно такава охрана за няколко свои клиенти. Първоначално хората бяха благодарни на усещането за безопасност и естествено, бяха поласкани да бъдат постоянен център на нечие внимание. Но след известно време започваха да се оплакват. А после да се молят: „Ама необходимо ли е всичко това? Колко още ще продължи?“.