Сянката на Бога
Шрифт:
Накрая все пак звънна с неудоволствие и когато лично Тери отговори на обаждането му, се опита да му обясни накратко:
— Имам един изпълнителен директор във Вашингтон — цивилно лице, без семейство, на трийсет и пет…
— Държавен служител?
— Не. Както и да е, наскоро е имало доста сериозни заплахи срещу живота му…
— Като?
— Стреляли са по него.
— Значи наистина са сериозни.
— Така че сметнахме за добре…
— Кой е клиентът? — прекъсна увъртанията му Тери.
— Аз.
Дълго мълчание. Накрая Тери проговори:
— Е, това вече са лоши новини — убият ли те, губя един от най-добрите
— Това Бък Долара ли е, или Бък Елена 38 ?
— Много смешно. Ще дойде в офиса ти към шест, а дотогава ще изпратим и някой у дома ти, за да огледа. Междувременно, мисля, че е добре да преспиш поне тази нощ в хотел. С Бък, естествено.
38
Buck (англ.) е жаргон за долар, но означава и елен. — Б.пр.
Ласитър си промърмори нещо, след което каза:
— Добре, да се надяваме, че ще ми хареса.
Тъкмо свърши разговора и факсът забръмча. Ласитър отиде да види какво получава. Първо излезе знакът на „Услуги“. Следваше заглавие: „Уилямс, Мари А.“ С възхищение видя, че това е докладът за кредитната история, който бе поискал, и че включва както рождената й дата (8 март 1962), така и номера на социалната й осигуровка.
С името, адреса, рождената дата и номера на социалната осигуровка той можеше да получи достъп до банкови сметки, медицински картони, договори за ипотека, данъчна документация… Дори само номерът на социалната осигуровка бе ключ за много информация. Първите три цифри казваха къде е роден притежателят, което на свой ред можеше да му помогне в издирването.
Издърпа „Открити източници“ от лавицата и намери главата за структурата на номера. Там имаше таблица, в която срещу числото 146 стоеше щата Мейн. Прибра книгата и съсредоточи вниманието си върху съдържанието на отчета. Веднага забеляза няколко странни неща.
Първо, кредитната й история бе безукорна: нямаше нито забавяния на плащанията, нито чекове без покритие. Нито един случай. Това само по себе си бе необикновено, но още по-странно бе, че кредитната й история започваше от 1989-та година. Това означаваше — ако рождената й дата бе правилна, — че Мари бе плащала в брой до двайсет и шест годишна възраст, когато „Американ Експрес“ й бе издала „платинена карта“. Имаше и две визи, издадени горе-долу по същото време — и двете с огромен кредитен лимит.
Как е възможно това, питаше се Ласитър. Откъде се бе появила тази жена?
И къде бе изчезнала? Валидността на кредитните карти бе изтекла през 1991-ва, след което банковите й сметки бяха закрити по едно и също време. И оттогава досега нищо. Никакви ипотеки, никакви гаранции с имущество срещу банкови заеми… Просто беше изчезнала.
Но това не бе всичко. Отчетите по кредитната история винаги включваха и списък на исканията за проверка на кредитната история. Ако желаеш да наемеш апартамент например, собственикът може да поиска кредитна проверка и тогава тази заявка ще бъде включена в следващите отчети. Същото става и ако поискаш да си откриеш текуща сметка в „Мейси“, да си купиш кола (без да плащаш с налични) или ако кандидатстваш за работа — във всички
Но, с едно-единствено изключение, никой не бе проверявал кредитната история на Мари А. Уилямс от 1991-ва година насам, което означаваше, че тя бе изчезнала от икономиката на страната. Не че не беше възможно, обаче изглеждаше малко вероятно: дори банкрутиралите компании правеха какво ли не, само и само да се снабдят с кредитни карти, като плащаха по депозити, за да намалят бъдещите искове срещу тях. В противен случай не можеха да наемат кола, да направят резервация или да осребрят чек.
Каквато и да бе истината, отчетът не даваше представа за нея.
Изключението във всичко това бе запитването за кредитната история, направено на 19 октомври 1995-та година… две седмици преди да бъдат убити Кати и Брендън.
Според отчета запитването беше направено в Чикаго от фирмата „Обединени национални продукти“, която — съдейки по безсмисленото й име — сигурно също бе информационен брокер.
Нямаше връзка, разбира се, но беше странно. Ако бе имало серия от запитвания, Ласитър щеше да предположи, че Мари А. Уилямс се опитва да се върне към нормалния си начин на живот след дълъг престой в чужбина например. Но случаят не беше такъв. Нямаше серия, а само едно запитване. И нищо повече чак до намесата на Ласитър.
Сложи отчета настрани и позвъни на Джуди.
— Какво? — изкрещя тя.
— Ъ-ъ… Джо Ласитър се обажда. Вече не съм ли собственик на фирмата?
Джуди се изкиска.
— Извинявай, Джо, но при мен е пожар. „Какво бих могла да сторя за вас?“ — и тя отново се засмя. — Хайде, казвай! Не ме бави.
— Имаме ли човек в Минеаполис?
— Естествено, че имаме. Случаят Коулс. Не помниш ли? Едно момче тогава направи маратонска обиколка. Джордж някакъв… Или Джери? — Ласитър си спомняше случая, но не помнеше подизпълнителя. Джуди вече проверяваше в компютъра си. — А-а… Гари, Гари Стойкович, „Туин ситис рисърч“ — издиктува му набързо телефонния номер и затвори.
С такова име и с база в такъв град… Гласът на Гари Стойкович обаче го изненада.
— Добър ден — изгърмя той в слушалката. — „Туин ситис рисърч“. — Имаше мрачен басов тембър като Фетс Домино, който беше невъзможно да бъде сбъркан с никого, толкова афроамерикански звучеше. — Говорите с Гари.
— Джо Ласитър се обажда… работили сте за нас преди време…
Последва смях в долната част на гласовия диапазон.
— Разбира се, разбира се. Доста работа, доколкото си спомням. За мис Джуди Рифкин.
— Именно.
— Какво мога да направя сега за вас, мистър Джоузеф Ласитър? Трябва ли да разбирам, че вие сте големият бос… или съм жертва на невероятно съвпадение на имената?
— Не, аз съм босът.
Стойкович пак се засмя и смехът му отекна като гръмотевица.
— Ами тогава… слушам ви.
— Издирвам жена, която е живяла в Минеаполис… през 1991-ва — и той издиктува подробностите.
— Имам въпрос — каза накрая Стойкович. — Тази Мари Уилямс… преместила ли се е, или е „изчезнала“? И ако е изчезнала, крие ли се?