Тай-пан

Клавел Джеймс

— Но не и за моряците.

— Те ще стават капитани и офицери, така че трябва да сключат договори. Нужно е да узаконим това, което правят.

— Съвсем не е редно, ако питате мен. Искате да кажете, че пет години няма да могат да легнат с жена ли?

— Това е само формалност. Но те не могат да се женят.

Скрагър се обърна към китайците с кратка реч. Отново се чу смях.

— Казах, че трябва да ви се подчиняват като на всемогъщ бог, дявол ви взел. Освен в разврата. — Той изтри потта от челото си. — У Фанг им каза,

че са ваши за пет години. Така че не се безпокойте.

— Защо нервничат?

— Нищо. Нищо, казвам ви.

Фонг продължи да чете. Последва тишина и някой помоли да чуе отново една от клаузите. Интересът на Скрагър порасна. Ставаше дума за заплатите. Един бъдещ капитан щеше да получава петдесет лири през първата година, седемдесет през втората, сто, когато бъде произведен в чин помощник-капитан и сто и петдесет като капитан. Щеше да получава една шейсета част от печалбата на кораба, на който служи като капитан, и допълнителни двайсет лири, ако успее да научи английски език за три месеца.

— Сто и петдесет е повече от сумата, която печелят за десет години — каза Скрагър.

— Искате ли да ви взема и вас?

— Засега съм доволен от сегашния си господар, любезно благодаря. — После врътна глава, когато го осени мисъл, и каза предпазливо: — У Фанг няма да плаща всички тези пари, нали?

— Няма и да го питам. Тези хора ще изработят всяко пени от заплатата си, бъдете сигурен в това. Или ще ги оставя на брега.

— Щом не плаща моят господар, давайте им каквото искате, парите са ваши.

След като Фонг приключи с четенето на документа, Струан накара всеки човек да напише името си с йероглифи върху едно копие. Всички можеха да пишат. Накара също всеки да нацапа лявата си длан с мастило и да сложи отпечатъка върху гърба на хартията.

— За какво е това?

— Всяка длан е различна. Вече ще зная всеки човек, независимо какво е името му. Къде са момчетата?

— Да се качват ли хората в лодката?

— Да.

Струан даде на Фонг един фенер и му посочи със знак накъде да върви. Той тръгна към брега и другите го последваха мълчаливо.

— Хитро го измислихте с този документ, тай-пан. Наистина сте умен. — Скрагър смучеше замислено края на ножа си. — Чух, че добре метнахте Брок. Със среброто.

Струан погледна Скрагър, изведнъж почувствал недоверие.

— Брок каза, че между нападателите имало и европейци. Вие бяхте ли един от тях?

— Ако У Фанг ми беше наредил да участвам, операцията нямаше да завърши с неуспех. У Фанг Чой не търпи неуспехи. Сигурно са били някои от местните въшльовци. Ужасно! — Скрагър огледа тъмнината. Когато се увери, че са сами, заговори съучастнически. — У Куок е фукиенец. Роден е нагоре по крайбрежието, в Кемой. Познавате ли острова?

— Да.

— Една нощ по средата на лятото ще има Летен празник. У Куок ще бъде там във връзка с някакви предци — очите на Скрагър светнаха злобно. — Ако наоколо кръжат една-две

фрегати, той ще влезе в капана като пършив изкормен плъх.

Струан се засмя презрително.

— Друг път ще влезе!

— Право ви казвам, кълна се! Този негодник ме измами и ме накара да ви се закълна за нещо, което излезе лъжа, и аз никога няма да му простя. Клетвата на Скрагър е не по-лоша от вашата.

— Добре. А смятате ли, че мога да се доверя на човек, който предава господаря си като плъх?

— Той не ми е господар. У Фанг Чой е моят господар, никой друг. На него се заклех във вярност, не на друг. Сега се кълна и пред вас.

Струан огледа Скрагър.

— Ще си помисля какво да правим в нощта на Летния празник.

— Кълна се, искам да умре, по дяволите. Клетвата на човека е всичко, което го дели от ада. А аз се заклех на тази свиня, проклет да е, затова искам разплата.

— Къде са момчетата?

— Тези, които трябва да станат контета ли?

— Побързайте, искам да тръгвам.

Скрагър се обърна и свирна в тъмнината. Три дребни сенки излязоха от сампаните. Момчетата минаха предпазливо по паянтовите дъски и бързо се приближиха по пътя. Очите на Струан се разшириха от учудване. Едното момче беше китайче, другото евроазиатче, а третото — мърляво английско момче. Китайчето беше богато облечено, плитката — дебела и добре сресана. Носеше торба. Другите две бяха облечени в жалки и мръсни псевдоанглийски дрешки — сюртуци от домашно тъкано платно, малки опърпани цилиндърчета, груби, ръчно изработени панталонки и обувки. На раменете си носеха пръчки с вързопи в единия край.

И трите момчета се опитваха отчаяно и безуспешно да прикрият вълнението си.

— Това е У Пак Чук — обясни Скрагър. Китайското момче се поклони нервно. — Той е внук на У Фанг Чой. Но не от У Куок. А тези са мои собствени синове. — Той посочи гордо малкото хлапе, което неволно мигна. — Казва се Фред. Той е на шест години. А това е Бърт, на седем.

Скрагър направи леко движение и момчетата свалиха шапки, поклониха се и промърмориха нещо уплашено, после погледнаха баща си, за да видят дали са постъпили правилно. Бърт — евроазиатчето — беше навило плитката си под шапката, но сега тя се смъкнала на врата. Косата на хлапето беше мръсна и вързана тила като на баща му с парче насмолен коноп.

— Елате тук, момчета — каза Струан състрадателно.

Хлапето взе ръката на брат си и двете се приближиха бавно. Спряха, затаили дъх. Англичанчето изтри един сопол с опакото на ръката си.

— Ти ли си Фред?!

— Да, Ваше благородие — прошепна то едва чуто.

— Говори високо, момче! — подвикна му Скрагър и то повтори отсечено:

— Да, Ваше благородие, аз съм Фред.

— Аз съм Бърт, Ваше благородие — каза евроазиатчето уплашено, когато Струан го погледна. Беше височко, хубаво момче с красиви зъби и златиста коса. Беше най-високо от трите.