Тай-пан

Клавел Джеймс

— Божичко, искам удовлетворение! Още днес ще изпратя секундантите си!

— Няма да направите такова нещо, милорд! — заяви Лонгстаф, като удари по масата с длан. — Ако допуснете някаква безредица, ще ви изпратя да си вървите по домовете под стража и после ще ви изправя да отговаряте пред личния Кралски съвет. Аз съм пълномощник на Нейно величество в Азия и отговарям за реда. По дяволите, това е съвсем неприлично. Сега ще се извините един на друг! Заповядвам ви! Незабавно!

Адмиралът скри мрачното си задоволство. Хорацио гледаше недоверчиво лицата на присъстващите. Брок съзнаваше, че Лонгстаф има властта да

му навреди, а освен това не искаше да се дуелира с генерала. Яд го беше, че се остави да го въвлекат в открита вражда.

— Извинявам се, милорд, дето казах, че сте надут.

— Аз също се извинявам, защото ми заповядват.

— Мисля да закрием заседанието сега — предложи Лонгстаф с голямо облекчение. — Благодаря за съветите ви, господа. Ще отложим вземането на решението. Да имаме време да помислим, нали така?

Генералът нахлупи шапката си от меча кожа, козирува и тръгна към вратата. Сабята и шпорите му звъннаха.

— О, генерале, почакайте — каза Струан небрежно. — Чух, че флотата предизвикала армията да организират състезателна борба за специална награда.

Генералът спря изведнъж с ръка на вратата и настръхна, като си спомни намеците на адмирала за войниците.

— Да. Страхувам се обаче, че това състезание няма да бъде нещо кой знае какво.

— Защо, генерале? — попита адмиралът ядосано, като на свой ред си спомни намеците на генерала за хубавичките му матроси.

— Защото казвам, че нашите ще победят, милорд. Без особено усилие.

— Защо да не проведем състезанието в деня на бала? — предложи Струан. — Ще го приемем като чест и ще се радваме да определим цена на залаганията. Да речем — петдесет гвинеи на човек.

— Много щедро, Струан, но не вярвам, че армията ще е готова дотогава.

— В деня на бала, по дяволите — извика генералът, почервенял от гняв, — сто гвинеи, че нашите ще победят.

— Съгласен — казаха адмиралът и Брок едновременно.

— Сто за вас двамата! — Генералът се завъртя на токовете си и гордо закрачи навън.

Лонгстаф си наля малко шери.

— Адмирале?

— Не, благодаря, сър. Мисля да се връщам на кораба си.

Адмиралът вдигна сабята си, кимна към Струан и Брок, козирува и излезе.

— Шери, господа? Хорацио, може би вие ще ми направите честта?

— Разбира се, Ваше превъзходителство — каза Хорацио, доволен че най-после може да направи нещо полезно.

— Благодаря. — Брок изпразни чашата си и я поднесе да я напълнят отново. — Добро е! Имате чудесен вкус, Ваше превъзходителство. Кажи, Дърк.

— Аз наистина трябва да ви се скарам, мистър Брок. Непростимо е да се изричат такива думи. Господ…

— Да, сър — каза престорено Брок, — вие бяхте прав. Аз сбърках. Щастливи сме, че вие ни ръководите. Кога ще издадете прокламацията за свободното пристанище?

— Ами, ъ-ъ, няма смисъл да бързаме. Най-напред трябва да се разправим с проклетите анархисти.

— Защо да не решим нещата едновременно? — попита Струан. — Веднага щом се върнем в Хонконг. Защо да не дадем на нашите китайско-британски поданици възможността да се покаят? Да ги депортираме, но без да ги бием и жигосваме. Това е справедливо, нали, Тайлър?

— Щом ти казваш това и ако Негово превъзходителство се съгласи — каза Брок разпалено.

Търговията цъфтеше. „Грей уич“ бе вече надалеч, начело в надпреварата. В Хепи вели никнеха постройки.

Между Струан и Кълъм се наблюдаваше открита вражда. А сега и Хонконг можеше да стане свободно пристанище. „Да, Дърк, момчето ми — помисли си той щастливо, — все още има полза от теб. Умът ти сече като бръснач — Цялата тази дяволия е, за да получим свободно пристанище. А след две годинки нашите параходчета ще те разорят.“

— Да, ако и двамата сте съгласни. Но скоро ще трябва да биете и жигосвате.

— Надявам се — каза Лонгстаф. — Отвратителна работа. Все пак трябва да приложим закона и да се разправим със злодеите. Чудесно решение, господа, да озаптим, как ги нарекохте, мистър Брок? А, да — Триадите. В бъдеще ще ги наричаме Триади. Хорацио, направете списък с имената, които ни даде Негово превъзходителство Чинг-со и ние ще го обявим с прокламацията. Запишете следния текст:

„Всички горепосочени тонги се обявяват извън закона и ще бъдат назовавани с общото име Триади. Наказанието за членуване в Триадите ще бъде незабавно депортиране и предаване на китайските власти… Наказанието за подстрекателство към бунт против правителството на Нейно британско величество или Негово височество — Императора на Китай — е смърт чрез обесване.“

Шестнадесета глава

Село Абърдийн лежеше мрачно, влажно и тихо под лунните лъчи. Улиците бяха пусти, а вратите на колибите — здраво залостени. Спокойните кални води бяха задръстени от стотици завързани. И макар че те също бяха натъпкани с хора, от тях не долиташе ни най-малък шум.

Струан беше застанал на уговореното място, където пътеката извън селото се разклоняваше край каменния кладенец, обкичен с три фенера. Беше сам и часовникът му със златен ланец показваше, че уречения час е почти дошъл. Не беше сигурен дали хората на У Куок ще дойдат от селото, от сампаните или от голите хълмове. Или от морето.

Огледа морето. Нищо не се движеше по вълните. Някъде там в тъмнината, близо до брега, плуваше „Чайна клауд“ и хората на борда й бяха готови за действие. Доста далеч, за да бъде забелязан той самият на това разстояние, но достатъчно близо, за да се виждат фенерите. Струан бе заповядал, ако загаси внезапно фенерите, хората да скочат в лодките и да дойдат на брега с мускети и ками.

По плажа се разнасяха приглушени гласове на шепата хора, които беше довел със себе си. Те чакаха до двата катера, въоръжени и готови, и също наблюдаваха светлината на фенерите. Той слушаше внимателно, но не можеше да различи какво казват. „Щеше да е най-безопасно, ако бях на брега съвсем сам. Нямам нужда от любопитни погледи. Но от друга страна, да дойда тук без охрана би било глупаво. Още по-лошо — бих предизвикал съдбата си.“

Той се смрази, като чу как в тишината на селото изръмжа куче. Наостри уши, загледан в движещите се сенки. Но не видя нищо и разбра, че кучето само е подушило мърша. Облегна се на кладенеца и се отпусна. Беше доволен, че се е върнал на острова, че Мей-мей и децата са в безопасност в дома, който беше построил за тях в Хепи вели.

Роб и Кълъм се справиха майсторски с цялата работа, докато него го нямаше. Малката къща с оградната стена и здравите порти вече беше готова. Двеста и петдесет човека бяха работили над нея ден и нощ.