Тай-пан

Клавел Джеймс

— Нужни неща и… тайна е, хубава, изненада тайна. Само няколко дни? Моля. Можеш да изпратиш Маус и някои хора, ако искаш.

— Много е опасно.

— Не опасно сега — каза Мей-мей, тъй като знаеше, че имената им вече не бяха в списъка. Беше също удивена, че Струан плесна радостно с ръце, както беше направила тя, когато му каза за решението на Джин-куа относно списъка. „Айейа, колко странни са европейците. Много странни наистина.“

— Вече няма опасност. Но независимо, аз ще внимавам.

— Защо искаш да отидеш там? Каква

е тайната?

— Изненада тайна. Ще кажа много скоро. Но тайна сега.

— Ще си помисля. Сега спи.

Мей-мей се отпусна блажено. Знаеше, че след няколко дни ще отиде в Макао. Знаеше също, че има много начини за една жена да изкопчи каквото иска от мъжа, независимо дали е добър или лош, умен или глупав, силен или слаб.

„Моята бална дреха ще е най-хубава — помисли си тя развълнувано. — Моят тай-пан ще се гордее с мен. Ще е толкова горд, че ще ме направи Върховна дама.“

Последната мисъл, преди да заспи, бе за детето, което разпъпваше в утробата й. Само от няколко седмици. „Детето ми ще бъде син. Син, с когото той ще се гордее. Две чудесни изненади, с които ще се гордее.“

* * *

— Не мога, Варгас — каза Струан раздразнено. — По-добре занеси това на Роб. Той познава цифрите по-добре от мен.

Бяха наведени в кабинета на Струан, надвесени над счетоводната книга. Прозорците бяха отворени и през тях долитаха монотонният шум на Кантон и рояци мухи. Беше топъл пролетен ден и вонята, която през зимата почти не се чувстваше, сега се увеличи.

— Джин-куа настоява да дадем последната си поръчка, сеньор, и…

— Зная това. Но докато не получим неговата последна заявка за опиум, не можем да сме акуратни. Ние предлагаме най-изгодни цени върху чая и опиума, защо чака тогава?

— Не знам, сеньор — отговори Варгас. Той не попита, мака че би искал, защо „Ноубъл хаус“ плаща десет процента повече за чайовете на Джин-куа от други търговци и му продава най-добрия индийски опиум „падуа“ с десет процента по-ниско от редовната пазарна цена.

— По дяволите! — изруга Струан и си наля малко чай.

Искаше му се да не беше разрешил на Мей-мей да отиде в Макао. Беше изпратил с нея А Сам, Маус и още няколко човека да ги пазят. Трябваше да се върне вчерашния ден, но още я нямаше. Разбира се, това не бе необичайно — никога не можеше да се определи очно времето за пътуване от Макао до Кантон. Особено по море. Особено, когато си зависим от вятъра, помисли си той с горчива ирония. Щеше да е различно, ако тя пътуваше със смърдящ параход. Параходите се движат по разписания и забравят за ветровете и приливите, да ги вземат мътните.

— Да? — извика той рязко, когато някой почука на вратата.

— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио, като отвори вратата. — Негово превъзходителство желае да ви види.

— Какво се е случило?

— Може би ще ви каже Негово превъзходителство, сър. Той е в стаята си.

Струан затвори счетоводната книга.

— Ще разгледаме

това с Роб веднага щом се върнем, Варгас. Ще дойдете ли на бала?

— Няма да имам мира десет години, сеньор, ако жена ми, синът ми и най-голямата ми дъщеря не отидат там.

— Ще ги доведете ли от Макао?

— Не, сеньор. В Хонконг ще ги доведат приятели. Аз ще отида направо оттук.

— Съобщете ми веднага, щом пристигне Маус — каза Струан и излезе. Хорацио тръгна след него.

— Не зная как да ви благодаря, мистър Струан, за подаръка, който направихте на сестра ми.

— Какво?

— Балната рокля, сър.

— О. Видяхте ли я?

— О, не, сър. Веднага след продажбата на земята Мери тръгна за Макао. Вчера получих от нея писмо. Изпраща ви много поздрави. — Хорацио знаеше, че подаръкът дава на сестра му много добра възможност да спечели наградата. Освен ако не я конкурира Шиваун. Дано се разболее! Нищо сериозно. Нещо средно, което да й попречи да дойде на бала в този ден. Тогава Мери ще може да получи хилядата гвинеи. С това ще могат да направят чудеса! Да се върнат у дома през сезона. Да живеят в охолство. О, Боже, дано спечели наградата! „Радвам се, че я няма в Хонконг, докато аз съм тук — си каза той. — Далеч от Глесинг. Проклетник! Не вярвам да й е предложил женитба. Нахалник! Той и Кълъм… бедният Кълъм.“

Хорацио вървеше на една крачка след Струан и нямаше смисъл да скрива безпокойството си. Бедното храбро момче! Спомни си странното поведение на Кълъм след разпродажбата. Той и Мери го потърсиха и го намериха на борда на „Рестинг клауд“. Кълъм ги покани да останат на обяд и всеки път, когато се опитваха да поведат разговор за тай-пана с надежда да ги одобрят, Кълъм променяше темата. Най-накрая каза:

— Хайде да забравим баща ми. Аз вече го направих.

— Не бива така, Кълъм — каза Мери. — Той е чудесен човек.

— Сега ние сме врагове, Мери, независимо дали това ти харесва или не. Не вярвам, че ще се промени. Аз също няма да се променя докато той не го направи.

„Бедното смело момче — помисли си Хорацио. — Зная какво значи да мразиш баща си.“

— Тай-пан — повика го той, когато стигнаха до площадката. — Мери и аз дълбоко съжаляваме за случката с могилата. Но още повече за това, което се случи между вас и Кълъм. Кълъм, ъ-ъ, ми е приятел и…

— Благодаря за съчувствието, Хорацио, но ще ви моля да не ми говорите повече за това.

Струан и Хорацио прекосиха мълчаливо площадката и влязоха в хола. Той беше просторен. От великолепно украсения таван висеше огромен полилей, а под него блестеше лакирана заседателна маса. Лонгстаф беше седнал в началото на масата и от двете му страни — адмиралът и генерал Лорд Рътлидж — Корнхил.

— Добър ден, господа.

— Радвам се, че дойдохте, Дърк — каза Лонгстаф. — Заповядайте, седнете, приятелю. Реших да поискаме вашия ценен съвет.

— Какво се е случило, Ваше превъзходителство?