Тай-пан

Клавел Джеймс

— Основната роля на Хонконг, милорд, е да предоставя пазар на Азия — намеси се Струан.

— О, разбирам значението на търговията, добри човече — сопна се капитанът. — Тук спорим за стратегията и това не ви засяга.

— Ако не е търговията — отвърна Струан с почервеняло лице, — нямаше да има нужда ни от армии, ни от кораби.

— Глупости, господине. Бих искал да разберете…

— Стратегия или не — повиши глас Струан, — Хонконг е колония, подчинена на Секретаря по външните работи, и въпросът ще бъде решен от Кралицата. Негово превъзходителство

в случая постъпи правилно и той е убеден, сигурен съм, че Кралската флота и армиите на Кралицата играят еднакво важна роля за бъдещето на Хонконг. Като Кралска флотска, военна база и пазар — той ритна тайно Брок под масата — и като свободно пристанище, бъдещето му е сигурно.

Брок трепна и добави бързо:

— О, да, наистина. Свободно пристанище означава много пара за Короната, така е. И печалба за най-добрите корабостроителници и казарми в света. Негово превъзходителство милее за вашите интереси, господа. Армията е много важна, също и флотата. Едно открито пристанище е в интерес на всички. Най-вече на Кралицата. Бог да я благослови.

— Вярно казвате, мистър Брок — каза Лонгстаф. — Разбира се, че ни трябва и армията, и флотата. Търговията е живот за Англия, свободната търговия — нещо много доходно. Всички имаме интерес Хонконг да процъфтява.

— Негово превъзходителство иска да отворим Азия за цивилизовани държави без предпочитания — каза Струан, като внимателно подбираше думите си. — Какво по-хубаво нещо от едно свободно пристанище? Охранявано от елитните кралски сили.

— Не съм съгласен чужденците да дебелеят за наша сметка — отсече адмиралът и Струан се усмихна вътрешно на това, че е налапал въдицата. — Ние водим войни, побеждаваме и отново трябва да се бием, защото мирът винаги се опорочава на цивилните конференции. По дяволите чужденците, казвам.

— Справедливо чувство, Адмирале — каза Лонгстаф сухо, — но не много практично. Що се отнася до цивилните конференции, трябва сме доволни, че дипломатите имат трайно виждане. Войната в края на краищата е един далновиден акт на дипломацията. Когато нищо друго не помага.

— Тук „дипломацията“ се провали — каза генералът, — затова колкото по-скоро нахлуем в Китай и внедрим Китайския закон и ред, толкова по-добре.

— Не дипломацията се е провалила, скъпи генерале. Преговорите продължават предпазливо и напредват добре. О, между другото, в Китай има триста милиона китайци.

— Един английски щик, сър, се равнява на хиляда местни копия. Дявол ме взел, ние държим Индия с една шепа мъже и можем да сторим същото и тук. Вижте как онези диваци в Индия се облагодетелстваха от нашето господство там, а? Да покажем истинската сила на нашия флаг, това трябва да направим. Веднага!

— Китай е единна нация, милорд — каза Струан, — не десетки, каквито имате в Индия. Не могат да се прилагат същите средства.

— Без безопасните морски пътища армията не би могла да задържи Индия и за една седмица — каза генералът.

— Смешна работа. Та ние бихме могли…

— Господа, господа — каза Лонгстаф уморено, — ние обсъждаме анархистите. Какво

ще ни посъветвате, Адмирале?

— Да изгоните всички ориенталци от острова. Ако ви трябват работници, изберете си хиляда — колкото ви трябват на острова — и изхвърлете останалите.

— Милорд?

— Вече дадох мнението си, сър.

О, да. Мистър Брок?

— Мисля, както и вие, Ваше превъзходителство, че Хонконг е свободно пристанище и китайците ни трябват. Също, че трябва да се разправим с Триадите. Съгласен съм с генерала да обесим всеки от тези Триади, който хванем, че подстрекава към неподчинение. Както казва адмиралът, ние не искаме никакъв антиимператорски заговор на острова. Да, ще ги обявим извън закона. А с тебе, съм съгласен, че не трябва да се месят, ако са мирни. Но всеки, който се осмели и бъде спипан като триад — да се пребие, жигоса изхвърли като мръсно куче. Завинаги.

— Дърк? — попита Лонгстаф.

— Съгласен съм с мистър Брок. Обаче без бой и жигосване. То е отживелица от миналото столетие.

— Моето впечатление от тези езичници — каза генералът кисело — е, че те наказват всеки, който принадлежи към незаконни групировки. Камшикът е обикновено наказание. Да решим да бъде петдесет камшика. А също и жигосване на бузата е справедливо английско наказание за някои злодейства. Да ги жигосваме. Но най-добре е да обесим първите десет, които хванем, и останалите ще офейкат като дервишите.

— Ако ги бележите за цял живот, те никога повече няма да станат добри граждани.

— Добрите граждани никога не се замесват в потайни анархически общества, добри ми господине — каза генералът, — но, разбира се, само джентълмен може да разбере истинската стойност на такъв съвет.

Струан почувства как кръвта нахлу в главата му.

— Само още веднъж да направите такава забележка, милорд, ще изпратя секунданти и ще получите куршум между веждите.

Настъпи тягостна тишина. Пребледнял от шока, Лонгстаф потрепваше по масата.

— Забранявам и на двамата да продължавате този разговор. Забранявам! — каза той, извади носна кърпичка и избърса внезапно избилата пот по челото си. Устата му беше пресъхнала.

— Напълно съм съгласен, Ваше превъзходителство — каза генералът. — Аз също предлагам този въпрос да се реши от авторитетните органи: вие, адмиралът и аз заедно трябва да решаваме тези въпроси. Те не са за… търговци.

— Толкова сте надут, милорд генерал — обади се Брок, — толкова сте надут, че ако ви духнем оттук, ще пробиете чак портата на лондонския Тауър!

— Мистър Брок! — започна Лонгстаф — Вие не…

Генералът удари с юмрук по масата.

— Ще ви бъда благодарен, добри ми господине, ако задържите подобни забележки за себе си.

— Не съм ви „добър господин“. Аз съм английски търговец, за бога, и колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре. Отдавна мина времето, когато такива като мен лижеха задниците ви заради въшливите титли, които някога са били подарени на кралската курва и кралското копеле или са били спечелени с нож в гърба на краля.