Тай-пан
Шрифт:
— Не мисля, че ще е в състояние да понесе още два пристъпа.
— Чух че е млада и силна, трябва да може да издържи осем дни.
— Бременна е четвърти месец.
— Това е много лошо.
— Да. Къде е Ло Тонг? Дайте ми карта. Вероятно бих могъл да спечеля един ден.
— В това пътуване моите връзки превишават вашите хилядократно — каза епископът. — Вероятно ще трябват седем дни. Ако такава е волята Божия.
Да, помисли си Струан. Хилядократно. Бих искал да имам знанията, които католиците са натрупали от постоянното разучаване на
— Да — каза той на края, — ако е такава волята Божия.
— Вие сте странен човек, сеньор. Радвам се, че имах възможността да се запозная с вас. Бихте ли искали чаша Мадейра?
— Каква е цената на кората? Ако тя съществува, пристигне навреме и лекува?
— Ще вземете ли чаша Мадейра?
— Благодаря.
Епископът позвъни и незабавно на вратата се появи слуга в ливрея с гравиран поднос, на който имаше графа и чаши.
— За по-доброто разбиране на много неща, сеньор.
Те пиха преценявайки се един друг.
— Цената, Ваше Високопреосвещенство?
— В момента твърде много „ако“. Отговорът може да почака. Но две неща не могат. — Епископът изпи своето вино. — Мадейрата е един съвършен аперитив. — Той събра мислите си. — Сериозно съм обезпокоен за сеньорита Синклер.
— Аз също — отвърна Струан.
— Отец Себастиан е чудесен лечител. Но той ме насочи към мисълта, че ако на сеньоритата не бъде помогнато духовно, може да загуби живота си.
— Не и Мери! Тя е много силна. Не би направила такова нещо.
Флориан Гуинепа сключи фините си пръсти. Слънчев лъч разтопи огромния рубинен пръстен.
— Ако изцяло се остави на грижите на отец Себастиан — и в ръцете на Христовата Църква, — бихме могли да превърнем проклятието й в благослов. Това ще бъде най-доброто за нея. С цялото си сърце вярвам, че това е единственото истинско решение. Но ако се окаже невъзможно, преди да я изпишем, трябва да предам отговорността на някой, който би я приел.
— Аз ще я поема.
— Много добре, но не мисля, че постъпвате разумно, сеньор. Дори и вие, вашият живот и душа — и нейните — са в ръцете на Бога. Моля се и вие и тя да бъдете озарени от дара на разбирането. Много добре. Преди да си тръгне, ще направя всичко, което е по силите ми, да се опитам да спася душата й — но веднага щом бъде в състояние да напусне, ще ви уведомя.
Часовникът на катедралата удари пет часа.
— Как е раната на ерцхерцог Сергеев?
Веждите на Струан се сключиха.
— Това ли е второто, което не може да чака?
— Може би за вас британците.
Флориан Гуинепа отвори едно чекмедже и извади куфарче с много печати.
— Бях помолен внимателно да ви предам това. Изглежда, определени дипломатически кръгове са много загрижени от присъствието на ерцхерцога в Азия.
— Църковни среди?
— Не, сеньор. Помолиха ме да ви, че бихте могъл, ако желаете, да предадете тези документи. Разбирам, че определени печати доказват тяхната валидност. — Бегла усмивка прекоси лицето му. — Куфарчето
Струан разпозна печата на канцеларията на генерал-губернатора.
— Защо трябва да ми бъдат разкривани дипломатически тайни? Има си дипломатически канали, мистър Мънси е на миля от тук, а негово Превъзходителство е на Хонконг. И двамата отлично познават протокола.
— Аз не ви давам нищо. Просто правя това, което бях помолен. Не забравяйте, сеньор, че макар да не одобрявам възгледите ви, вие сте сила в Корт Сейнт Джеймс и търговските ви връзки обхващат света. Живеем в рисковани времена, а Португалия и Британия са стари съюзници. Британия е била добър приятел на Португалия и е разумно приятелите да си помагат, нали?
— Вероятно е така. — Струан пое предложеното му куфарче.
— Ще ви уведомя веднага щом се върне куриерът от Ло Тинг — каза Фолариан Гуинепа. — В който и час да е. Бихте ли искали отец Себастиан да прегледа дамата?
— Не знам — отвърна Струан, като ставаше. — Може би. Бих искал да помисля за това, Ваше Преосвещенство.
— Както желаете, сеньор. — Епископът се поколеба. — Вървете с Бога.
— И вие също, Ваше Преосвещенство.
— Здравей, тай-пан — каза Кълъм. Главата му бучеше, езикът му бе като изсъхнал парцал.
— Здравей, сине. — Струан остави още неотваряното куфарче, което го изгаряше по целия път към къщи. Отиде до шкафа и си наля чисто бренди.
— Храна, господар Кълъм? — попита бодро Ло Чъм. — Прасе? Картоф? Грог? Айейа?
Кълъм слабо поклати глава и Струан освободи Ло Чъм.
— Пийни — каза той, като подаде брендито на Кълъм.
— Не мога — отвърна Кълъм. Повдигна му се.
— Изпий го.
Кълъм го глътна. Задави се и бързо отпи от чая, който бе оставен до него. Отпусна се на леглото. Слепоочията му пулсираха.
— Би ли искал да поговорим? Да ми кажеш какво се е случило?
Лицето на Кълъм бе бледо, а бялото на очите му — мръсно розово.
— Не мога да си спомня нищо. Божичко, чувствам се ужасно.
— Започни от началото.
— Играх карти с Горт и няколко приятели — каза Кълъм с усилие.
— Помня, че спечелих около сто гвинеи. Пийвахме си. Но помня, че сложих спечеленото в джоба си. После… останалото ми се губи.
— Спомняш ли си къде отиде?
— Не. Не точно. — Той жадно отпи още чай и попи лицето си с ръце, опитвайки се да премахне болката. — О, Господи, чувствам се, като че ще умра!
— Помниш ли в кой бардак отиде?
— Не. Не точно. — Кълъм поклати глава.
— Има ли такъв, в който ходиш постоянно?
— Не, о, не. Господи!
— Няма защо да се силиш, момче. Бил си в някакъв — това е ясно. Бил си упоен — и това е ясно. Ясно е и че са те обрали.
— Бил съм упоен?
— Това е най-старият номер в света. Ето защо съм ти казвал никога да не ходиш в дом, който не ти е препоръчан от приятел, на когото можеш да имаш доверие. Това първият ти път ли е в Макао?