Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Боя се, че не — отвърна Мичъл. — И двамата смятахме, че си подхождаме идеално. Наивността на младостта, предполагам.
— Страхотно, наистина имах нужда от напомняне, че вече официално не съм млада. — Но в думите й се усещаше веселие. — Господи, понякога направо ме влудява. Защо не може да е малко по…
— Като теб?
— Точно така! Е, не съвсем, би било нередно и нарцистично от моя страна да го искам. — Мичъл се засмя; след няколко секунди Нина се присъедини към смеха му. — Но е имало моменти,
Мичъл премести стола си към нея и я погледна в очите.
— И малко повече… като доктор?
Нина отново се засмя и го погледна разбиращо.
— Еди беше прав за теб. Ти наистина флиртуваш.
— Този път ме хвана — отвърна Мичъл, като притисна ръка към сърцето си в жест на фалшиво покаяние. — Признавам, че това е един от недостатъците ми. Но единственото нещо, което има значение, е дали флиртувам добре?
Тя се усмихна, наслаждавайки се на вниманието му.
— Трябва да призная, че… никак не е зле.
— Има ли нужда от подобрение?
— Ммм… може би.
— В такъв случай трябва да продължа да се упражнявам. — Той се усмихна и се наведе към нея…
Клоуи влезе във всекидневната, като леко се сепна, виждайки гостите си да седят много по-близо един до друг, отколкото ги беше оставила. Нина примигна и се отдръпна назад.
— Миялната машина е заредена — обяви Клоуи с малко по-висок от обичайното глас. — Сега ще ви извадя чаршафи.
— Благодаря — отвърна Нина. — Няма да е зле да дадеш едно допълнително одеяло на Джак — нали не искаме да настине на дивана.
— Ех, какво да се прави — въздъхна Мичъл, — с практика всичко се постига.
17
Ранното утринно слънце озари югоизточния склон на Хълма на Гластънбъри. От дупката в земята и каменната плоча на дъното й нямаше и следа — само рохкава пръст и закривения край на едно стоманено колче, който стърчеше над почвата.
— Пристигнахме — каза Клоуи, като посочи към него. Тя остави оборудването си на земята.
Мичъл я гледаше със съмнение, докато тя огради мястото на разкопките с дървени колчета и опъна между тях раирана в червено и бяло лента.
— Има ли някаква полза от това?
— Намираме се в Англия — отвърна Клоуи с усмивка. — Никога не подценявай силата на раираната лента в опита си да държиш хората настрана. Освен това… — Тя измъкна едно електриковозелено елече. — Нищо не прави един човек по-незабележим от работната униформа!
Мичъл не изглеждаше съвсем убеден, но си замълча. Вместо това остави на земята черното си сакче.
— Обадих се в посолството, за да се сдобия с малко оборудване — обясни той, като дръпна ципа и показа на Нина два големи войнишки фенера и две уоки-токита.
— О, ето на кого си се обадил снощи — каза Нина.
— Да,
— Ако изобщо има нещо вътре. — Първоначалният ентусиазъм на Нина се беше стопил през нощта и в мислите й се въртеше само скарването с Чейс.
С помощта на лопатките, които Клоуи беше донесла, те успяха сравнително бързо да разчистят цялата каменна плоча. Нина използва четка, за да почисти пръстта от изсечените букви. Целият надпис беше на латински и продължаваше няколко реда.
— „Знайте, че под тази плоча лежи гробницата на Артур, крал на британците, и неговата втора кралица Гуиневир“ — прочете Нина. — „Само онези, които познават историята на Артур и легендата за Артур, ще достигнат до него, за да изразят почитта си. Преминете през лабиринта, за да се изправите пред изпитанието на Нивиен…“. Нивиен ли? — попита тя Клоуи.
— Едно от вероятните имена на Дамата от езерото — отвърна британката.
— Добре. „… Изпитанието на Нивиен, която ще задържи недостойните в своите владения, и пред гнева на Мерлин, който поразява само онези, които видят лицето му. Онези, които знаят истината, ще намерят гроба на Артур; онези, които не я знаят…“. Мили боже.
— Какво има? — попита Мичъл.
— „… Никога няма да напуснат това място“. Да, това не звучи добре. Като че ли монасите са заложили няколко капана.
— Но гробницата е на стотици години — възрази Мичъл. — Едва ли капаните все още ще работят след толкова много време.
— Така си мислиш ти! — отвърна Нина със сарказъм, роден от болезнения й опит.
— Това може би обяснява една стара легенда — каза Клоуи. — Говори се, че група от трийсет монаси влязла в тунелите, които открили под Хълма, и само трима от тях оживели.
Нина примигна.
— Ох, не ми харесват тези приказки — каза тя, но взе лопатата и продължи да копае.
Щом разчистиха пръстта около каменната плоча, Нина и Мичъл внимателно измъкнаха изпод нея камъните, на които лежеше, и леко я повдигнаха, като разкриха…
— Мили боже! — възкликна Нина. — Я ела да видиш!
Отдолу се показа тунел, тесен, но проходим, който се спускаше под Хълма. На един от камъните под плочата беше гравиран друг надпис на латински. Нина веднага разчете римските цифри.
— 1191 — каза тя. — Същата година, когато монасите от Гластънбъри твърдят, че са намерили гробницата на Артур в земите на абатството. Но това е истинската гробница… истинското съкровище.
Мичъл светна с фенерче в тунела.
— Тези подпори ми изглеждат доста несигурни.
Докато входът на гробницата беше направен от камък, подпорите на тунела бяха от дърво, вградено в стените от глина и пясъчник, и бяха капитулирали пред гниенето и влагата, просмуквала се от векове в земята.