Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

Мичъл сви устни.

— Защо ли си спомням за една червенокоса жена, която настояваше да бъде ръководител на операцията…

— Знаеш ли, надявах се, да не си спомниш за това. — Нина погледна плочката и се намръщи. — Добре. Ана или е била сестра на крал Артур, или не. Успокой се. — Тя затвори очи и започна да прехвърля през ума си всяко късче информация, свързано с обекта, което можеше да си спомни. — Бих казала… че е била.

— Научно предположение?

— Само второто — призна тя. — И така, как ще го направим?

— Ще съблечем

всичко, което може да ни повлече надолу — каза Мичъл, като започна да съблича якето си. — Палтото ти, обувките, пуловера.

Нина се сепна.

— Ъъъ… не нося кой знае какво под този пуловер.

— Не носиш ли сутиен?

— Нося, разбира се! Но е малко, нали се сещаш, тънък.

Мичъл се съблече гол до кръста. После подаде ризата си на Нина.

— Какво?

— Нищо — каза бързо Нина, като се опитваше да не изглежда твърде впечатлена от голото му, мускулесто тяло.

Той се ухили.

— Различен ли съм от Еди?

— Той е доста по-набит. И малко по-космат. О, боже, спирам да приказвам!

Мичъл се засмя и се обърна с гръб към нея, докато тя събличаше пуловера и обличаше ризата му.

— Остави всичко ценно тук — портмоне, часовник, всичко. Фенерчето се държи добре под вода. Фотоапаратът ти водонепроницаем ли е?

Нина кимна, докато събуваше обувките си, след което колебливо топна пръст във водата.

— О, по дяволите, студена е!

— Това не е нищо — обяви Мичъл, влизайки във водата с фенерче в ръка. — Влизал съм в Атлантика посред зима. На това му се вика студено! Хайде, ще ти помогна.

— Ох… — С голяма неохота Нина го хвана за ръката и влезе във водата. Беше точно толкова студено, колкото беше очаквала. — По дяволите…

— След миг ще се почувстваш по-добре. — Той се оттласна от брега и заплува към тунелите. — Значи Ана. Сигурна ли си?

— Не. — Тя го последва. Краката й не стигаха до дъното на басейна, и при мисълта за неясната дълбочина отдолу я връхлетя паника, която тя едва потисна с усилие на волята. Ами ако тунелите свършваха под водата?

— Можеш да изчакаш тук, докато отида да проверя — предложи Мичъл. — Ако е правилният тунел, няма да е кой знае колко дълъг. Монасите също е трябвало да плуват през него, а подозирам, че въобще не са били във върхова физическа форма.

— Но ако се окаже грешният тунел, може да се нуждаеш от помощ, за да излезеш. Трябва да останем заедно. — Нина млъкна и се намръщи. — Хм. Наистина ли току-що доброволно предложих да плувам в тъмен тунел, на чийто край може би ме чака смъртта?

— Аз ще те пазя — увери я Мичъл. После й подаде фенерчето. — Дръж го в едната ръка, а с другата се хвани за колана ми. Аз ще те тегля напред. Довери ми се — добави той, като видя изражението й. — Ако не си добър плувец, не стигаш далеч във флота.

— Значи в общи линии няма да ти пускам задника?

— Ще го преживея. Готова ли си?

— Не. — Но въпреки това се хвана за колана му.

— Така. Сега се опитай да поемеш колкото се може повече кислород. —

Той си пое няколко пъти дълбоко дъх, Нина направи същото. — Готова ли си?

Тя поклати глава, казвайки му „не“ през стиснати устни. Мичъл отново се усмихна…

И се гмурна.

Заплува към тунела, влачейки Нина след себе си. Тя беше затворила очи и единственото, което чуваше, беше ритмичното „ссст“ при всяко негово разсичане на водата с ръце, докато напредваше през непрогледните води. Не беше излъгал за уменията си на плувец; въпреки че риташе с всички сили, тя пак не успяваше да издържа на темпото му и продължаваше да се влачи отзад като багаж.

Мичъл промени посоката, завивайки наляво и леко надолу. Когато тунелът зави, фенерчето й се удари в стена. Още няколко замаха и той се спря, преди да завие отново, продължавайки по пътя напред.

Натискът в гърдите на Нина започна да се засилва. Изчисли, че бяха изминали трийсет секунди от влизането им в тунела. Не беше сигурна още колко дълго ще успее да задържи дъха си; веднъж беше издържала повече от минута, но това беше преди много време, когато беше още малка…

Мичъл изглежда започваше да се забавя, защото натискът на водата върху лицето й намаля. Още един завой, отново гмурване по-надълбоко. Това не беше добре. Тя искаше да излезе нагоре. Вече бяха приближили минутата, сигурна беше. Дробовете й започнаха да парят…

Мичъл спря внезапно и Нина се блъсна в него. Тя протегна ръка, за да се задържи някъде и усети стена. Усещаше го как се върти във водата и търси завой.

Мамка му! Ами ако беше направила погрешния избор, ако тунелът нямаше изход и онези, които не различаваха мита от историята просто се удавяха тук?

Въздухът се опита да се промъкне през гърлото й, но тя го преглътна обратно, тялото й започна да се гърчи. Мичъл го усети. Той заплува надясно, после наляво, търсейки на сляпо пътя напред.

Съскащ звук, не във водата, а в ушите й — сърцето й заби по-бързо, опитвайки се да изтегли малкото кислород, останал в дробовете й. Тя отново се блъсна в Мичъл. Повече от минута — тя вече едва издържаше, камо ли да измине целия път на обратно в тъмнината.

Той помръдна. Не нагоре или обратно към входа, а надолу, дълбоко в мрачните води. Нина искаше да се възпротиви, но единственото, което можеше да направи, е да се държи за колана му, докато съскането в ушите й премина в рев…

Мичъл отново смени посоката — и започна да се изкачва.

Маховете му станаха по-резки, не толкова ритмични, по-трескави. Нина усети как издигащият се тунел се стеснява, крайниците й се удряха в стените, докато двамата се издигаха нагоре към фаталния край или…

Въздух!

Мичъл изскочи на повърхността и веднага сграбчи Нина за ръката, за да я издърпа нагоре. Тя зина, за да си поеме дъх…

И се закашля. Въздухът въобще не беше чист.

Камерата, в която бяха попаднали, беше пълна с газ.

18