Тайната на Ескалибур
Шрифт:
Нина взе другото фенерче и погледна сама.
— Нали досега са издържали — каза тя, като се надяваше, че думите й няма да подействат като проклятие. Бързо докосна огърлицата си за късмет. — Стига някой да не ги ритне, всичко ще бъде наред.
— Не съм толкова сигурна — каза нервно Клоуи. — Мисля, че предпочитам да изчакам тук, да удържам фронта. Нали нямате нищо против?
Нина й се усмихна успокояващо, докато взимаше жълтата каска от раницата на Клоуи.
— Сигурно ще постъпиш най-правилно. Но ние трябва да проверим тунела колкото се може по-бързо,
Мичъл измъкна втората каска, след което извади едното уоки-токи и го подаде на Клоуи.
— Нали знаеш как се използва? — Тя кимна с глава. — Чудесно. Ще ти разказваме с подробности какво намираме долу.
— Късмет! — пожела им тя, докато двамата събраха оборудването си и се спуснаха надолу по тунела.
— Благодаря, но се надявам да нямаме нужда от него — отвърна Нина.
Първото нещо, с което се сблъска, когато навлезе в тунела, беше миризмата, задушливата, просмукваща се във всичко воня на гнили растения. Клоуи беше казала, че целият район някога е бил блато, и тук определено миришеше така. Второто нещо беше, че въпреки своята теснота, тунелът очевидно не беше направен набързо. Той беше внимателно и усърдно издълбан в Хълма, стените му бяха гладки, а дървените подпори — поставени на равни интервали. Въпреки че беше скрита, монасите се бяха постарали да направят гробницата достойна за своя крал.
Зад нея, приведен ниско, Мичъл вдигна радиостанцията към устните си.
— Проба, проба. Доктор Лам, чувате ли ме?
— Високо и ясно — дойде отговорът. — Как ви се струва досега?
— С една дума ли? Смрадливо.
Нина се усмихна на съвсем ненаучния му отговор, след което се съсредоточи върху тунела, който лежеше пред нея. Достигнаха до подножието на хълма.
— Вече става по-равно. — Тя се спря, когато забеляза, че пътеката пред нея се разклонява. — Ха така…
— Какво има? — попита Мичъл.
— Навлизаме в лабиринта. — На стената на пътеката, която завиваше наляво, тя забеляза малка табела с гравиран надпис. — Подай ми радиото. — Мичъл се подчини. — Клоуи? Мисля, че имаме нужда от твоето експертно мнение. Пред нас има два пътя — левият е маркиран с плочка, на която пише „Моргана“.
— Известна като Моргана ле Фей — отвърна Клоуи по другото уоки-токи. — Според легендата това е сестрата на Артур. Какво пише на другия тунел?
— Нищо, и като че ли никога не е имало табела. По стената не се забелязват дупки, където би могла да стои, преди да падне. Какво мислиш?
— Не съм сигурна — каза Клоуи. — Само по себе си нищо не значи.
Нина освети и двата тунела с фенерчето. Изглеждаха й еднакви и свиваха рязко след няколко крачки.
— Май ще трябва сами да проверим накъде водят. — Тя погледна назад към Мичъл. — По морганиния, или не?
Той сви рамене.
— Не питай мен. Това е в твоята област.
— Да, знаех си, че всичко ще стовариш върху мен. Добре… Моргана — реши тя, като обърна глава към левия тунел.
Върху глинения под се беше образувала локва. Нина прецапа през нея и стигна до първия завой. Недалеч напред тунелът отново завиваше.
Мичъл се блъсна в нея.
— Какво има?
— Не съм сигурна, просто… — Тя поклати глава. — Да видим къде ще ни отведе.
Тя пристъпи напред — и подът се срина под краката й.
Тя залитна напред и изпищя, размаха ръце и фенерчето й излетя, като освети, падайки, дълбока тъмна дупка.
Мичъл я сграбчи и рязко я дръпна към себе си миг преди да полети в нея.
— По дяволите! — изпъшка тя и се подпря на Мичъл, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.
— Добре ли си?
Нина си пое дълбоко дъх, като се опита да се успокои.
— Така мисля. По дяволите! — Тя погледна предпазливо в дупката и видя как е била измамена. Една тънка дървена плоча беше захлупила дупката и върху нея бе посипан тънък слой пръст, за да се слее с пода. Нужна беше само една стъпка, за да хлътне и да падне в пълна с вода дупка, от чието дъно стърчаха набити остри колове.
— Гадничко — отбеляза Мичъл.
— Помогни ми да я премина — каза Нина, след като възвърна самообладание.
— Сигурна ли си? Ако има и друга…
— Трябва да видим докъде стига този тунел. — Дупката беше широка около четири фута, преминаването беше затруднено от ниския таван, но Мичъл и Нина успяха да прехвърлят една греда над нея. Той й подхвърли своето фенерче и тя надникна зад ъгъла. — Добре, сигурно онзи монах, на когото му е хрумнала тази идея, сега си умира от смях. Тунелът свършва тук.
Мичъл й помогна да се върне по гредата.
— Какво означава това?
— Означава — каза Нина, като извади уоки-токито, — че ни трябва някой, който знае разликите между историята и легендата за Артур. — Тя натисна бутона за разговор. — Клоуи?
— Тук съм, Нина — отвърна весело Клоуи, без да има представа какво се беше случило току-що под земята. — Намерихте ли нещо?
— Може и така да се каже. Мисля, че знам какво означават надписите в началото на тунела. Те са част от историята и легендата и ще ни отведат до гробницата. Маршрутът, маркиран с Моргана… да речем, че не се оказа чак толкова добър. Предполагам, че на всеки кръстопът ще откриваме името на някой или нещо, свързано с Артур. Онези, които са свързани с историята, показват правилния маршрут, а другите, които са свързани с мита… да кажем, че не искаме да следваме техния път.
— Ще видя какво мога да направя, но линията между историята и легендата за Артур се преплитат.
— Просто дай най-доброто от себе си.
— Мислиш ли, че си права? — попита Мичъл.
— Ако не съм, ще се наложи да ме издърпваш от много дупки.
Те се върнаха до първия кръстопът и поеха по немаркирания тунел, като Нина внимателно проверяваше пода при всяка крачка. Той си оставаше твърд. Въпреки това тя напредваше предпазливо по криволичещия тунел, докато пред нея не изникна нов кръстопът.