Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Чакай малко. Нека първо да проверим дали случайно Мерлин няма някой помощник на гнева му. — Тя опипа клиновете, за да провери дали не са минирани с кремъци. — Добре, нека да опитаме.
Мичъл хвана първия клин и дръпна. За няколко секунди не се случи нищо, след което мокрото дърво внезапно се измъкна. Вратата леко хлътна от неговата страна. Нина си пое дълбоко дъх, пожела си да не го беше правила, и силно дръпна втория клин. Отне й малко повече време, но най-накрая го измъкна.
Вратата падна на пода, разплисквайки на всички страни кал и мръсна
Разнесе се силен тропот.
— Мамка му! — извика Мичъл. — Сега ще се взриви!
— Не, почакай! — Нина насочи фенерчето към дупката, през която бяха влезли. — Оттича се! — Пенейки се и бълбукайки, водата наистина изчезваше пред очите им. През току-що отворената врата нахлу въздух. Миризмата на блатен газ вече не беше толкова силна. — Газът също се разнася. Сигурно са решили, че щом си успял да стигнеш до тук, няма да е зле да улеснят пътя ти за навън.
Мичъл погледна подозрително през вратата.
— Значи до гробницата се стига от тук? До Екскалибур се стига от тук?
— Скоро ще разберем. — Нина извади фотоапарата си, за да снима каменния Мерлин.
— Хей, хей! — извика Мичъл. — Проблясък, искрица, забрави ли?
— Фотоапаратът ми е водонепроницаем, така че светкавицата също трябва да е запечатана. Всичко ще бъде наред. — Тя натисна бутона, за да му докаже, че е права, въпреки че за миг почувства безпокойство.
— Чакай… О, боже! — Мичъл примигна при проблясъка на светкавицата, но камерата не избухна в пламъци. — Добре, съгласна ли си повече да не правиш така? Според мен това си беше глупав риск.
— О, не започвай и ти, моля те — каза Нина, прескочи падналата врата и влезе в прохода зад нея. — И ти си същият като Еди!
Чакащата при входа разтревожена Клоуи се огледа и забеляза една група, която се приближаваше бързо към нейните заграждения. Нещо във външния им вид — облеклото им, прическата, дори цветът на кожата, — веднага й подсказа, че са чужденци. Източноевропейци, може би? Руснаци?
Откъдето и да идваха, бяха доста. Тя преброи девет души: осем мъже и една жена, чиято разрошена коса беше боядисана в ярко розово със зеленикав оттенък.
Те се спряха до бариерата й.
— Здравейте — каза Клоуи учтиво. Сигурно заради светлоотразяващото елече бяха решили, че е някакъв гид или нещо такова. — Мога ли да ви помогна?
Единият от мъжете, най-възрастният, пристъпи напред, опирайки се в лентата. Широката му уста напомни на Клоуи за жаба.
— Да, надявам се, че можете — каза той със силен акцент. Със сигурност беше руснак. — Търсим Екскалибур.
Клоуи се разтревожи. Мичъл беше пределно ясен, когато й обясни, че Екскалибур е свързан по някакъв начин с националната сигурност — и по тази причина се пази в тайна. Тя се усмихна учтиво.
— О, боя се, че сте дошли на грешното място. Предполага се, че гробницата на крал Артур е открита в абатството, в селото. Ако Екскалибур съществува, той трябва да е там. — Тя
Мъжът отново пристъпи напред и опъна още повече лентата…
— Не — каза тихо той. Тревогата на Клоуи прерасна в страх, когато осъзна, че придружителите му са обградили лентата и блокират пътя й навън. Той продължи да напира напред и погледна към тунела, преди отново да вдигне поглед към Клоуи. — Аз съм убеден, че това е правилното място.
Нина зави още веднъж и се озова пред входа към гробницата на крал Артур.
За разлика от пръстта и дървото в тунела, стените тук бяха от камък, а таванът бе подсилен, за да издържи тежестта на Хълма, който се издигаше над правоъгълната камера. Приликата с архитектурата на абатството беше очевидна, продукт на една и съща епоха, дори на едни и същи ръце. Стените бяха покрити с текстове на латински, един бърз поглед й показа, че всичките са посветени на историята на Артур, истински паметник на легендарния крал на Британия.
Вече не легендарен, помисли си тя. Руст се оказа прав — Артур беше истински.
Но ако това беше гробницата му, то тогава…
— А къде е самият той? — зачуди се Мичъл на глас, довършвайки мисълта й. Нямаше ковчези или надгробни камъни, камерата беше празна. — Да не би някой да ни е изпреварил?
— Не — отвърна Нина, като се приближи към средата на стаята. Въпреки че беше празна, на пода имаше нещо. Нарисувана фигура — кръг, разделен на отделни сегменти, като до външния ръб на всяка част се забелязваше дупка с размера на монета. А в центъра, герб…
— Няма начин — рече Мичъл. — Нали Клоуи каза, че Кръглата маса не е съществувала?
Сегментите бяха тринайсет — а в дупката на най-отдалечения от входа бе пъхната бронзова фигурка с височина около шест инча, която стърчеше над пода като тапа. Нина я освети с фенера. Кралска фигура, която носеше меч и щит, а върху пода около краката й се забелязваше надпис.
„АРТУР“.
— Това е крал Артур — прошепна тя. Предназначението на останалите дупки се изясни щом тя насочи светлината на фенера към единия от ъглите на камерата. В малка ниша с каменни рафтове бяха наредени още фигурки. Тя се приближи към нея. Всяка фигурка се оказа на рицар от Кръглата маса, познатите имена бяха гравирани в краката им. Бедивер, Ланселот, Гауейн, Галахад, Тристан, Борс… Общо дванайсет рицари, по един за всяка дупка в пода.
Мичъл проучи задната стена на камерата, която силно напомняше на каменната врата, която блокираше изхода от изпълнената с газ камера.
— Струва ми се, че това може да се отвори. Може би зад нея има друга зала.
— Това е пъзел — осъзна Нина. Тя внимателно повдигна фигурата на Ланселот от мястото й и видя, че тя също е положена в отвор: под основата се подаде метална ос с квадратна изпъкналост в единия край. — Ключ. Според мен от нас се иска да поставим рицарите на правилните им места край Кръглата маса.