Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

Нина забеляза черно такси пред хотел „Мариот“, който се намираше вдясно от тях. Те изтичаха до него и шофьорът ги погледна очаквателно.

— Следвайте онова такси!

— Шегувате ли се? — изхили се шофьорът.

— Ни най-малко! — Тя посочи към отсрещната страна на парка. — Трябва да отидем там, където отива то, бързо!

Шофьорът я изгледа така, сякаш беше избягала от лудницата. Чейс въздъхна и измъкна няколко банкноти.

— Петдесет кинта ще свършат ли работа?

— Това се казва мъжка дума — отвърна

шофьорът с широка усмивка. — Скачайте вътре!

Таксито потегли с решително ръмжене. Нина се вторачи напред, докато подминаваха посолството и се отправиха на изток.

— Ето там! Ето го!

Шофьорът ускори.

— Видях, че излязохте от посолството — каза той. — Кого гоним сега? Терорист или шпионин?

— Крадец — отвърна Нина. Шофьорът като че ли не се впечатли особено, но продължи преследването.

— Така си мислиш ти — каза Чейс.

Нина се обърна към шофьора.

— Ако искате от тук да стигнете до Хийтроу, дали ще тръгнете по неговия път?

— Бога ми, не! — засмя се шофьорът. — В съвсем различна посока, мис.

— Нали ти казах — рече тя на Чейс. — Затова и не взе кола на посолството — не иска никой да разбере къде отива.

— Все още не мога да разбера мисълта ти — оплака се той. — Ако така или иначе смята да занесе меча на Васюкович, защо просто не го остави в Гластънбъри?

— Може би просто не е искал да си проваля прикритието. Не и пред нас.

— Добре, ако наистина работеше за Васюкович, щеше да остави Круглов да ни убие и да си измисли някаква история. Защо му е да ни оставя живи, след като вече разполага с меча?

— Не знам — отвърна Нина, поклащайки глава. — Но Джак познаваше Круглов и останалите… и те го познаваха.

— Щом са приятелчета, защо се опитваха да го убият?

Нина не знаеше какво да отговори на това. Вместо това се облегна назад и се загледа през прозореца докато приближаваха таксито на Мичъл, като техният шофьор се стараеше между него и другото такси винаги да има поне две коли. Завиха на юг, озоваха се на Риджънт стрийт, прекосиха осветения Пикадили съркъс и отново се отправиха на изток.

— Като че ли се е запътил за Лестър скуеър — каза таксиметровият шофьор. Движеха се като костенурки, бавно дори за лондонските стандарти, тротоарите бяха пълни с народ.

— Какво става? — попита Нина.

— Филмова премиера в „Емпайър“, госпожице. По-рано докарах две момичета — искаха да видят онзи американец, който играе в него, как му беше името, онзи с големите зъби. Грант Торн май. Жена ми го харесва, но според мен си е просто поредният силиконов американец. Не се обиждайте, госпожице.

— Аха. Хей, той спира — каза Нина, забелязвайки, че другото такси отбива встрани.

— Спрете тук — каза Чейс на шофьора. Таксито рязко спря до тротоара, докато Мичъл излизаше. Чейс плати на шофьора. — Задръжте рестото.

— Благодаря, приятел — отвърна шофьорът.

Нина отвори вратата и видя Мичъл, който потъна в тълпата. — Дано хванете крадеца!

— Можеш ли да се ориентираш тук? — попита тя, докато двамата с Чейс тичаха след Мичъл, опитвайки се да не го изгубят в тълпата.

— Горе-долу. Докато бях със София, живеехме в Лондон.

— Така ли? Хм. Никога не си ми го казвал.

— Не може ли да не започваме пак? — Те излязоха на Лестър скуеър. Северната му част беше преградена и образуваше алея, която водеше към кино „Емпайър“. От двете й страни се бяха струпали зяпачи. Една лимузина спря до червения килим, започнаха да проблясват светкавици и момичетата запищяха неистово. Но ентусиазмът им бързо изчезна, когато пасажерите излязоха навън — изглежда, не бяха достатъчно известни, за да заслужат приветствия.

Нина погледна към киното. Огромен билборд обявяваше на света, че тук се прожектира „Морска буря“, лицето на настоящия любимец на Холивуд Грант Торн доминираше на фона на бурно море, експлодиращ хеликоптер и сладострастна млада жена по бански.

— Това е твоят тип кино — саркастично подметна тя. След това вниманието й беше привлечено от тълпата: по-точно от броя полицаи и охрана в и извън кордона.

Чейс си помисли същото.

— Ако наистина възнамерява да предаде меча на хората на Васюкович, избрал е много добро място да го направи. Пълно е с народ и с ченгета — така вероятността просто да го убият и да грабнат меча е минимална.

Мичъл се отправи на юг покрай парка, към центъра на площада. Въпреки че тълпата тук далеч не беше толкова голяма, както тази пред „Емпайър“, все пак имаше много народ, тъй като на Лестър скуеър имаше още няколко киносалона, както и много барове и ресторанти. Той стигна до югозападния ъгъл на парка и се спря пред статуята на сър Исак Нютон на входа му.

— Мамка му — промърмори Чейс. — Ако продължаваме да вървим напред, ще ни види. Връщай се, да влизаме в парка.

— Ами ако го изпуснем?

— Не ми изглежда като човек, който се кани да ходи някъде. Хайде.

Те се върнаха назад, влязоха в парка през северозападния му вход и тръгнаха бързо по диагоналната алея през центъра му, подминавайки серията със сувенири, над която се развяваше Юниън Джак 18 . За голямо облекчение на Нина, тя отново забеляза Мичъл, който продължаваше да стои до статуята. Но само след миг замръзна на мястото си и сграбчи Еди за ръката, защото беше забелязала още някого.

18

„Юниън Джак“ е традиционното неформално име на националното знаме на Великобритания, (вместо официалното Юниън Флаг — Знаме на Съюза) — Б.пр.