Версия Пеликан

Гришам Джон

Коул се чувстваше прекрасно в празния Овален кабинет. Шефът му беше далеч, позираше някъде пред камерите, но истинският властник бе останал тук, за да управлява страната.

К. О. Луис остави на масичката доклада, дебел десет сантиметра.

— Има ли нещо ново? — запита Коул.

— Може би. Френските власти извършвали рутинна проверка на филмите от скритите камери на френското летище и изведнъж им се сторило, че разпознават едно лице. Проверили и другите две камери в чакалнята, от различни ъгли, и след това

докладвали на Интерпол. Бил е дегизиран, естествено, но Интерпол смята, че това е терористът Камел. Сигурен съм, че сте чували за…

— Да.

— Прегледали са записа най-основно и са почти сигурни, че е слязъл от самолет, пристигнал без междинни кацания от летище Дълес миналата сряда, около десет часа, след като откриха трупа на Дженсън.

— С конкорд ли е бил?

— Не, летял е със самолет на Юнайтед. Въз основа на времето и разположението на камерите могат да определят изхода и номера на полета.

— И Интерпол се е обадил на ЦРУ?

— Да. Разговаряли с Гмински около един часа днес следобед.

Лицето на Коул остана все така безизразно.

— И доколко са сигурни?

— Осемдесет процента. Той е майстор на грима, освен това е малко необичайно за него да пътува по тоя начин. Така че има място за съмнение. Носим снимки и резюме за доклада пред президента. Честно казано, аз ги разгледах и нищо не мога да кажа. Но Интерпол го познава.

— Май от години не се е снимал по свое желание.

— Така изглежда. Говори се още, че се подлага на пластични операции и се сдобива с ново лице на всеки две-три години.

Коул се замисли.

— Добре. И какво следва, ако е бил Камел и ако тъкмо той е замесен в убийствата? Какво означава това?

— Означава, че никога няма да го намерим. Поне девет страни, в това число и Израел, го издирват най-активно в момента. Означава, че са му платили куп пари, за да приложи таланта си тук. През цялото време твърдим, че убиецът или убийците са били професионалисти, които са изчезнали, преди телата да изстинат.

— Следователно не значи много.

— Би могло и така да се каже.

— Добре. Какво друго?

— Редовната сводка. — Луис хвърли поглед към Ерик Ийст.

— Напоследък вашите сводки станаха съвсем сухи.

— Вярно е. Пуснали сме триста и осемдесет сътрудници, които работят по дванайсет часа на ден. Вчера са разпитали сто и шейсет души в трийсет щата. Предприе ли сме…

— Спестете си го — вдигна ръка Коул. — Ще прочета материалите. Изглежда, може да заключим, че няма нищо ново.

— Освен една малка подробност. — Луис погледна към Ерик Ийст, който държеше копие на досието.

— Какво е това? — запита Коул.

Ийст се размърда неловко. Бяха си прехвърляли папката цял ден, докато накрая Войлс я прочете. И я хареса. Сметна, че това си е чиста проба стрелба в тъмното и не заслужава сериозно внимание, но вътре се споменаваше президентът

и Войлс умираше от удоволствие при мисълта, че може да накара Коул и шефа му да се поизпотят. Той инструктира Луис и Ийст да предадат на Коул версията на Дарби и да се направят, че я приемат за нещо важно, на което Бюрото гледа съвсем сериозно. За първи път от седмица насам Войлс се усмихна, когато говореше как идиотите в Овалния кабинет ще прочетат тази папчица и ще хукнат да се покриват. Раздуйте малко, беше казал Войлс. Споделете с тях, че възнамеряваме да отделим двайсет агенти за това.

— Тази хипотеза изплува на повърхността през последните двайсет и четири часа и директор Войлс е много заинтригуван от нея. Бои се, че може да причини вреда на президента.

Лицето на Коул беше като от камък. Този човек от нищо не трепваше.

— От къде на къде?

— Всичко е вътре, в тоя доклад. — Ийст остави папката на масата.

Коул хвърли един бегъл поглед, после се втренчи него.

— Добре. Ще я прочета по-късно. Това ли е всичко?

— Да. Ние ще си тръгваме. — Луис стана и закопча сакото си.

Коул ги изпрати до вратата.

Нямаше празнични фанфари, когато самолет Номер 1 на американските ВВС кацна на летище Андрюс малко след десет вечерта. Кралицата беше заминала да събира пари и нито някой от семейството, нито пък приятел посрещна президента, който скочи пъргаво от самолета и се шмугна в лимузината. Коул го чакаше вътре. Президентът се отпусна на седалката.

— Не те очаквах — каза той.

— Извинявайте, но трябва да поговорим.

— Късно е. Уморен съм.

— Как беше ураганът?

— Внушителна работа. Издухал е един милион колиби и картонени къщички и сега ние ще се притечем на помощ с няколко милиарда и ще им построим нови къщи и електроцентрали. На тия хора им трябва по един здрав ураган на всеки пет години.

— Речта по повод бедствието е готова.

— Давай на въпроса. Какво толкова важно се е случило?

Коул подаде на президента папката, известна вече като досие „Пеликан“.

— Не ми се чете — заяви президентът. — Кажи какво има вътре.

— Войлс и неговата весела дружина са попаднали на предполагаем извършител, когото никой досега не е споменал. Най-невероятният, абсолютно неизвестен при това. Някаква студентка натегачка от Правния факултет в Тулейн го написала и по някакъв начин стигнало до Войлс. Той го прочел и решил, че в него има нещо. Не забравяйте, че те отчаяно търсят възможни извършители. Версията е толкова отвлечена, че е направо немислима, и самата тя като факт не ме притеснява. Но ме притеснява Войлс. Решил е най-ентусиазирано, че трябва да се провери тая следа, а пресата наблюдава най-зорко всяка негова стъпка. Може отнякъде да изтече нещо.