Версия Пеликан

Гришам Джон

Той затвори. Грантам се втренчи в бутончетата на телефона си и натисна седем, почака малко, после още шест, после още четири. Той записа някакъв номер в тефтера до него и затвори. Гарсия се бе обадил от телефон на Петнайсета улица в Пентагон Сити.

Гавин Верхик спа четири часа и се събуди пиян. Когато след около час пристигна в Хувър Билдинг, алкохолът беше почнал да отстъпва място на болката. Той запроклина себе си, запроклина и Калахан, който без съмнение щеше да си спи до обяд и щеше да се събуди свеж и бодър, готов за полета до Ню Орлиънс. Бяха

останали в ресторанта до затварянето му в полунощ, после обиколиха няколко бара и започнаха да се майтапят как им се ще да идат на някое мръсно филмче, но тъй като любимото им кино са го вдигнали във въздуха, просто няма къде. Така че продължиха да пият до три-четири часа.

В единайсет имаше среща с директора Войлс и беше задължително да изглежда трезв и бодър. Май нямаше да се получи. Гавин нареди на секретарката си да затвори вратата и й обясни, че го е тръшнал някакъв гаден вирус, може би грип, та трябва да го оставят на мира и да не го безпокоят, освен за изключително важно нещо. Тя се взря в очите му и задуши по-силно от обикновено. Мирисът на бира невинаги изчезва след спане.

Секретарката излезе и затвори вратата. Той я заключи. И за да има някаква справедливост, позвъни на Калахан, но никой не се обади.

Ама че живот! Най-добрият му приятел получаваше почти толкова, колкото и той, но работеше не повече от трийсет часа седмично и можеше да избира колкото си иска измежду гъвкави нежни създания, с двайсет години по-млади от него. После си спомни грандиозните им планове за седмицата в Сейнт Томас и за Дарби, която ще тича по брега. Щеше да отиде, дори ако трябваше да се разведе след това.

Напъни за повръщане разтърсиха гръдния му кош и хранопровода и той бързо легна на пода и замръзна неподвижно на евтиния служебен мокет. После пое дълбоко въздух и в горната част на главата му започнаха да блъскат чукове. Гипсовият таван не се въртеше и това поне беше окуражаващо. След три минути стана ясно, че няма да повърне. Поне не сега.

Чантата му беше на една ръка разстояние и той внимателно я придърпа към себе си. Пликът беше до сутрешния вестник. Отвори го, измъкна папката и я вдигна с две ръце на петнайсетина сантиметра от лицето си.

Тя съдържаше тринайсет листа компютърна хартия с размерите на бланка за писмо, разпечатани с двойна разредка и с големи полета. Щеше да се справи. В полетата бяха драскани бележки на ръка и цели параграфи бяха отбелязани с друг цвят. Най-отгоре с флумастер беше маркирано „първи вариант“. Името й, адресът и телефонният номер бяха изписани на заглавната страница.

Щеше да го прелисти за няколко минути, докато си лежеше на пода, и после, дай боже, щеше да почувства някакво желание да седне на бюрото и да се държи като важен правителствен юрист. Само си помисли за Войлс, и блъскането в главата му се засили.

Тя пишеше добре в академичната традиция на правниците да обличат тезите си в дълги изречения и сложни думи. Но се изразяваше точно и ясно. Въобще не прибягваше до двусмислици и до правния жаргон, към който повечето студенти се стремят така отчаяно. Никога нямаше да стане адвокат на държавна служба.

Гавин не бе чувал за лицето, което тя посочваше като евентуален извършител, и беше сигурен, че то не фигурира в ничий списък. От чисто техническа гледна точка това не беше правно досие, а по-скоро разказ за един процес в Луизиана. Тя излагаше фактите сбито и ги

правеше да изглеждат интересни. Направо увлекателни. Той се зачете съвсем сериозно.

Фактите отнемаха четири страници, после на по три страници тя излагаше накратко становището на всяка от страните. Тук действието малко се провлачваше, но Гавин продължи да чете. Не можеше да откъсне поглед. На страница осма досието, или каквото и да представляваше тая нейна работа, обобщаваше резултатите от процеса. На девета се споменаваше молбата за обжалване, а последните три се спираха на една почти невероятна следа, отвеждаща към отстраняването на Розенбърг и Дженсън от Върховния съд. Калахан каза, че тя вече се е отказала от тая своя хипотеза и накрая темпото сякаш наистина спадаше.

Но като цяло беше отлично четиво. За момент бе забравил болките си и бе изчел на мръсния мокет тринайсет страници досие, написано от някаква студентка по право, след като имаше милион неща на главата си.

Някой тихо почука на вратата. Гавин се надигна бавно и се приближи до вратата.

— Кой е?

Беше секретарката.

— Не искам да ви притеснявам, но директорът държи да сте в кабинета му след десет минути.

— Какво? — отвори вратата Верхик.

— Да, сър. След десет минути.

— Защо? — разтърка очи той и задиша бързо-бързо.

— Ще ме понижат в длъжност, ако задавам такива въпроси, сър.

— Имате ли освежител за уста?

— Май да, струва ми се. Искате ли?

— Нямаше да ви питам, ако не исках. Донесете ми. Имате ли дъвка?

— Дъвка ли?

— Да, дъвка за дъвчене.

— Имам. И от нея ли искате?

— Значи ми донесете освежителя и дъвката, и няколко аспирина, ако имате. — Той отиде до бюрото и седна, стиснал глава с ръце, после бавно разтри слепоочията си. Чу я да тряска чекмеджета и след миг беше пред него с желаните неща.

— Благодаря. Извинете ме, че избухнах. — Гавин посочи папката с досието, оставена на един стол до вратата. — Изпратете това на Ерик Ийст, той е на четвъртия етаж. Напишете му една бележка от мое име. Кажете му да го прегледа, когато има време.

Секретарката си тръгна с досието в ръка.

Флетчър Коул отвори вратата, водеща към Овалния кабинет, и заговори със сериозен глас на К. О. Луис и на Ерик Ийст. Президентът беше в Пуерто Рико — да огледа щетите от някакъв ураган, а директорът Войлс отказваше да се среща с Коул насаме. Изпращаше подчинените си.

Коул им махна да седнат на канапето, а той самият се настани от другата страна на масичката за кафе. Сакото му бе закопчано, а връзката — безупречно вързана. Този човек никога не се отпускаше. Ийст бе чувал какви ли не приказки за навиците му. Работеше по двайсет часа на ден, седем дена седмично, не пиеше нищо освен вода и ядеше предимно сандвичи от автомата в приземния етаж. Четеше като робот и всеки ден прекарваше часове в преглеждане на паметни записки, доклади, писма и планини от висящи законодателни актове. Имаше съвършена памет. Вече седмица всеки ден донасяха по един доклад за хода на разследването и го връчваха на Коул, който буквално поглъщаше материала и го запомняше наизуст за следващата среща. Ако сбъркаха някъде нещо, той щеше да ги разкъса. Мразеха го, но беше невъзможно да не го уважават. Беше по-умен от тях и работеше повече. И го съзнаваше.