Версия Пеликан
Шрифт:
— Дай го, а аз ще си помисля.
— Моля те, Дарби. Отивам направо при директора. Обади ми се в осем, по нашето време.
— Дай номера.
Бомбата беше избухнала твърде късно за сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. Дарби прелисти набързо вестника. Нищо. После пусна телевизора в хотелската си стая и го видя. Показваха на живо изгорялото порше, все още там, сред останките от коли на паркинга, оградено грижливо с жълта лента. Полицията приемаше инцидента като убийство. Заподозрени засега нямаше. Коментари също. После съобщиха името — Томас Калахан, четирийсет и пет годишен, известен преподавател по право в Тулейн. Изведнъж
Шок и изтощение, и страх, и болка… Дарби зарови лице във възглавницата. Мразеше да плаче и това щяха да са последните й сълзи, поне за известно време. Хленченето само щеше да я убие. Със сигурност.
16
Макар и кризата да бе наистина чудесна, и рейтингът му да се качваше, а Розенбърг да го нямаше вече, и имиджът му да блестеше чистичък и измит, и Америка да се чувстваше добре, защото той владееше положението, и демократите да се бяха изпокрили в миши дупки, а изборите догодина да му бяха в кърпа вързани, въпреки всичко това на него му беше писнало от цялата тая шумотевица и безкрайните работни срещи, преди още да е съмнало. Призляваше му от Дентън Войлс и неговото самодоволно и арогантно държане, от това дребно, но набито човече, което си седеше най-небрежно от другата страна на бюрото в смачканото си шлиферче и зяпаше през прозореца, докато говореше на президента на Съединените щати. Щеше да се появи пак след минута за поредната среща преди закуска, за поредния сблъсък, в който щеше да каже пак само частица от онова, което знаеше.
Беше му дошло до гуша да го държат в неведение и да го залъгват само с трохичките, които Войлс решеше, че трябва да му подхвърли. Гмински също щеше да му сервира някоя дреболия, а от него се очакваше да бъде щастлив и доволен от всичките тия трохи, разпилени и изсипани пред него по най-безобразен начин. Нищо не знаеше в сравнение с тях. Но поне беше накарал Коул да изучи доклада им и да го запомни наизуст, та да не могат да увъртат безкрайно.
Беше му писнало и от Коул. От безупречното му поведение, от безсънните му нощи. От блестящия му ум. От манията му да започва деня си, когато слънцето е още някъде над Атлантика, и да планира всяка проклета минутка от проклетия час, докато то стигнеше до Тихия океан. Тогава същият тоя Коул наблъскваше един кашон с боклуците, с които се беше борил през деня, отнасяше го вкъщи, проучваше го, сортираше го и се връщаше след няколко часа, за да избълва пред него цялата отвратително досадна неразбория, която току-що бе погълнал. Когато Коул беше уморен, спеше по пет часа, но нормалното бе да спи по три-четири на нощ. Напускаше кабинета си в Западното крило в единайсет всяка вечер, четеше в колата, задържаше се у дома колкото моторът да се охлади и вече беше готов да се върне обратно в Белия дом. Считаше го за престъпление да пристигне по-късно от пет сутринта. И след като той можеше да работи по сто и двайсет часа на седмица, от всички останали се очакваше да изкарат поне по осемдесет. Изискваше осемдесетчасова работна седмица. Никой в екипа на президента не си спомняше вече колко души е уволнил Флетчър Коул в продължение на три години за това, че не работят по осемдесет часа на седмица. Поне по трима на месец.
Коул се чувстваше най-добре, когато предстоеше някоя гадна среща рано сутринта и въздухът трептеше от напрежение. Тая работа с Войлс през последната седмица го караше да се усмихва непрекъснато. Сега стоеше прав до бюрото и преглеждаше пощата, докато президентът прелистваше „Вашингтон Поуст“, а две секретарки се щураха наоколо.
Президентът скришом му хвърли един поглед. Безупречен черен костюм, бяла риза, червена
Коул щракна с пръсти, метна един сърдит поглед на секретарките и те с удоволствие изхвърчаха от Овалния кабинет.
— И заяви, че няма да дойде, ако аз присъствам. Ще се пръсна от смях. — Коул явно се забавляваше.
— Струва ми се, че не те харесва — каза президентът.
— Той обича само хора, които може да мачка.
— Предполагам, че трябва да бъда мил с него.
— Попритиснете го, шефе. Принудете го да се откаже. Тази версия е толкова нелепа, че е чак смешна, но в неговите ръце може да стане опасна.
— Ами оная студентка по право?
— Проверяваме я. Изглежда безвредна.
Президентът се изправи и се протегна. Коул се зарови в книжата. По интеркома съобщиха, че Войлс е пристигнал.
— Аз тръгвам — рече Коул. Щеше да наблюдава и слуша всичко отдалеч. По негово настояване в Овалния кабинет бяха монтирани три камери. Мониторите бяха в малка стаичка в Западното крило и единствен той имаше ключ. Старшия знаеше за нея, но никога не си бе дал труда да влезе вътре. Засега. Камерите бяха скрити и се предполагаше, че никой не подозира за тях.
Президентът се почувства по-добре при мисълта, че Коул поне ще гледа, и посрещна Войлс на прага, дружелюбно стисна ръката му и го поведе към канапето. Да си поговорят сърдечно, като приятели. Войлс не беше особено впечатлен. Знаеше, че Коул ги слуша. И наблюдава.
Но за да не разваля атмосферата, свали шлифера си и го постави внимателно на стола. Кафе не искаше.
Президентът кръстоса крака. Беше с кафявата си жилетката. Любимият дядо.
— Дентън — заяви той сериозно, — искам да се извиня заради Флетчър Коул. Той не притежава кой знае какъв финес.
Войлс кимна леко. Какъв глупак, господи. В тая стая има достатъчно жици да се опекат живи поне половината от всички бюрократи във Вашингтон. А Коул беше някъде в мазето и слушаше, че няма никакъв финес.
— Понякога се държи като говедо, нали? — изръмжа Войлс.
— Да, точно така. Трябва да внимавам с него. Много е умен и много работи, но някой път прекалява.
— Той е едно копеле и ще му го кажа в лицето. — Войлс погледна към вентилационния отвор над портрета на Томас Джеферсън, където беше скрита една от камерите.
— Да, добре, ще гледам да не ти се пречка, докато не приключи тая работа.
— Ако обичате.
Президентът отпи бавно от кафето и се зачуди какво да каже после. Войлс не беше от лесно разговорливите.
— Искам да ми направиш една услуга.
— Слушам ви, сър — впери немигащи, безизразни очи в него Войлс.
— Кажи ми как стои въпросът с оная версия. Досие „Пеликан“, знаеш. Абсолютно безумие, но вътре съм споменат по някакъв начин и аз, по дяволите. Доколко сериозно го приемаш?
Ах, че смешно ставаше. Войлс едва успя да сдържи усмивката си. Значи имаше ефект. Господин президентът и господин Коул се бяха поизпотили заради досието на версия „Пеликан“. Бяха го получили късно във вторник, бяха се притеснявали цялата сряда и сега, в първите часове на четвъртък, вече стояха на колене, молейки се за нещо, което едва ли беше повече от палава шега.
— Разследваме, господин президент. — Беше лъжа, но оня откъде можеше да знае? — Проверяваме всички следи, всички възможности. Не бих ви го изпратил, ако не го приемах сериозно. — Бръчките по загорялото чело се свиха и на Войлс му се дощя да се изсмее.