Версия Пеликан
Шрифт:
— Какво открихте?
— Не е много, но едва сега започваме. Получихме го преди по-малко от четирийсет и осем часа и съм отделил четиринайсет агенти в Ню Орлиънс. Започват веднага с рутинните проверки. — Лъжата прозвуча така убедително, че той просто чу как Коул се задавя.
Четиринайсет! Ударът под пояса се оказа толкова силен, че президентът скочи и едва не изпусна чашката с кафето на масата. Четиринайсет ченгета от ФБР, които размахват значките си и разпитват. Беше само въпрос на време всичко да излезе на
— Четиринайсет, казваш. Изглежда доста сериозно.
— Ние приемаме нещата много сериозно, господин президент. — Войлс беше безмилостен. — Те са мъртви вече седмица и следите почват да изстиват. Проверяваме всичко колкото може по-бързо. Хората ми работят денонощно.
— Това разбирам, но смятате ли, че в тая версия има нещо сериозно?
По дяволите, ставаше вече съвсем смешно. Досието тепърва щеше да се изпраща в Ню Орлиънс. Всъщност още не се бяха свързали с хората си там. Беше наредил на Ерик Ийст да прати копие от папката на местното бюро с нареждане да поразпитат тихичко тук-там. И толкова. Задънена улица, като стотиците други, които обхождаха.
— Съмнявам се, че в него има нещо, господин президент, но сме длъжни да проверим.
Бръчките се поотпуснаха и на лицето отсреща се изписа нещо като усмивка.
— Не е необходимо да ти обяснявам, Дентън, колко би ни навредила тая нелепица, ако пресата надуши нещо.
— Ние не се допитваме до пресата, когато правим разследване.
— Знам. Хайде да не се задълбочаваме в подобни неща. Просто искам да се откажеш от тая работа. Тъй де, толкова е абсурдно, дявол да го вземе, а аз наистина мога да се опаря. Нали разбираш какво искам да кажа?
Войлс беше брутално жесток.
— Вие ме молите да се откажа от разследването на вероятна следа, господин президент, така ли?
Коул се наведе към екрана. Да, казвам ти да забраниш това досие! Едва не го изрече на глас. Щеше да го заяви съвсем ясно и недвусмислено на Войлс. Щеше да му го съобщи съвсем бавно, дума по дума, после можеше да зашлеви тоя тантурест нещастник, ако почнеше да усуква. Но беше принуден да се крие в заключена стая, далеч от мястото на действието. Защото знаеше къде му е мястото. За момента.
Президентът се размърда и кръстоса обратно крака.
— Хайде, Дентън, разбираш какво искам да кажа. Става въпрос за по-голямата риба. Всички от пресата са наострили уши, просто умират от любопитство да разберат кои са евентуалните заподозрени. Знаеш ги какви са журналистите. И не е нужно да ти казвам, че мен не ме обичат много. Дори собственият ми секретар по печата не ме харесва. Ха-ха-ха. Забрави тази версия за известно време. Откажи се и преследвай истинските извършители. Тя е абсолютно несериозна, но може да ми причини доста неудобства.
Дентън го погледна безизразно. Безмилостно.
Президентът се размърда отново.
— Какво стана с оня Камел? Звучеше
— Звучеше.
— Да-а. И тъй като си говорим с цифри, колко души си отделил за Камел?
— Петнайсет — отвърна Войлс и едва не се изхили на глас.
Президентът зяпна. Най-горещата следа в играта получава петнайсет, а тая пеликанска идиотщина четиринайсет.
Коул се усмихна и поклати глава. Войлс се хвана в собствените си лъжи. Най-долу на страница четвърта на доклада от сряда Ерик Ийст и К. О. Луис посочваха цифрата трийсет, не петнайсет. Успокой се, шефе, прошепна към екрана Коул. Той си играе с тебе.
Президентът беше всичко друго, но не и спокоен.
— За бога, Дентън, защо само петнайсет? Мислех, че това е наистина гореща следа.
— Може и да са малко повече. Аз водя разследването, господин президент.
— Знам, знам. И чудесно се справяш. Не се намесвам, в никакъв случай. Просто искам да си помислиш дали да не насочиш вниманието си другаде. Това е всичко. Когато прочетох онова досие, за малко да повърна. Ако пресата го види и започне да рови, ще ме разпънат на кръст.
— Значи ме молите да се откажа?
Президентът се наведе напред и се взря свирепо във Войлс.
— Не те моля, Дентън. Казвам ти да не се занимаваш с това досие. Забрави го за няколко седмици. Захвани се с нещо друго. Ако някой пак разрови, тогава го разгледай по-внимателно. Все още аз съм шефът тук, кали не си го забравил?
Войлс се смили и пусна една крива усмивчица.
— Ще ви предложа една сделка. Вашият екзекутор, Коул, ми изигра кофти номер с пресата. Изядоха ме, че не сме осигурили безопасността на Розенбърг и Дженсън.
Президентът кимна важно.
— Вие ще се погрижите това разпенено биче да не ми се пречка, ще го държите настрана, а аз ще забравя за версия „Пеликан“.
— Аз сделки не правя.
Войлс се захили, но запази самообладание.
— Добре. Утре изпращам петдесет агенти в Ню Орлиънс. И още петдесет вдругиден. Ще размахваме значки по целия град и ще се постараем да привлечем колкото се може повече внимание.
Президентът скочи на крака и отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите. Войлс седеше неподвижно и чакаше.
— Добре де, добре. Договорихме се. Аз мога да държа изкъсо Флетчър Коул.
Войлс се изправи и се приближи бавно към бюрото.
— Не му вярвам и ако още един път го надуша, че се меси в разследването, договорката ни отпада и ние почваме да работим по версия „Пеликан“ с цялата сила, с която разполагаме.
Президентът вдигна ръце и се усмихна топло.
— Договорихме се.
Войлс се усмихваше и президентът се усмихваше, и в стаичката с мониторите Флетчър Коул се усмихваше на екрана. Екзекутор, разпенено биче. Чудно. Такива думи създават легендите.