Зелено дайкири

Ливайн Пол

— С известност нищо не мога да си купя.

— Защо вие, богатите, толкова се тревожите за пари?

— Не съм богата, кретен такъв!

— Ами дрехите ти?

— Втора употреба.

— А бижутата?

— Остатъци от майка ми.

— Принстън? Йейл?

— Стипендии и заеми.

— О! — въздъхна той съкрушено. — А аз се надявах, че ще можеш да поемеш разходите за експертна оценка, лабораторни тестове и консултанти.

— Ти си абсолютен тъпанар! Разорена съм.

— Ето ти още една причина

да се държиш за мен.

— За никого не се държа.

— Добре, ти се заемаш със закона, аз поемам фактите.

— Ще си помисля, ако си разделим хонорара шейсет на четирийсет за мен — каза тя.

— Шейсет на четирийсет за мен. Осигурявам ти свободно място в офиса ми мезонет.

— Имаш мезонет?

— На последния етаж. В двуетажна сграда.

— Обзалагам се, че е същински цирк — каза тя. — Петдесет и пет на четирийсет и пет за мен.

— Петдесет на петдесет. Можеш да използваш секретарката ми. Пише по сто думи в минута. На испански. На английски пише всичко фонетично, така че трябва да проверяваш всяка дума.

— Няма ли да има нещо против да работи допълнително?

— Няма значение. Условието на предсрочното й освобождаване от затвора беше да има работа.

— Супер! — възкликна тя, слепоочията й започнаха да пулсират. — Направо супер!

— Значи се споразумяхме?

Тя се замисли за миг преди да каже:

— Не преди да обещаеш да спазваш някои основни правила.

— Всичко което поискаш.

— Преставаш да се правиш на мачо. Ще се отнасяш с мен като с равна.

— Дадено.

— Няма да правим нищо неетично.

— Естествено, че няма.

— Без повече ученически шегички за сексуалния ми живот.

— Или липсата на такъв?

— Точно това имам предвид.

— Пробвам докъде може да стигна. Значи — съдружници?

— Само за това дело.

— Добре. Дай да си стиснем ръцете.

Тя протегна ръка, но той не я стисна. Вместо това разпери пръсти като ветрило, както беше направил Боби. Тя се поколеба за миг — по дяволите, щурава работа, но какъв избор имаше? — вдигна ръка и я притисна към неговата.

Стив се взря в очите й, докато ръцете им се допираха, чудеше се колко дълго щеше да остане в това положение. За пръв път се докосваха и едно беше сигурно — той нямаше да се дръпне пръв.

Тя улови погледа му и свали ръката си.

Изведнъж водата забълбука и двамата се стреснаха. Двигателите на „Кат Мяу“ бяха запалени и водата откъм кърмата се пенеше.

— Здравейте! — гласът идваше отгоре. — Съжалявам, ако ви стреснах.

На мостика до руля стоеше потъмнял от слънцето мъж, облечен в бяла риза с еполети. Беше около трийсет и пет годишен, наперен, с мустаци, авиаторски слънчеви очила и синя бейзболна шапка.

— Ще ми помогнете ли с въжетата?

— Няма

проблем — каза Стив. Заобиколи откъм предния кнехт, развърза въжето и го хвърли на борда.

Катрина се провикна от парка:

— Къде отиваш, Чет?

— В марината. Уредът за измерване на водородния окис се е скапал. Ще се върна преди мръкнало. — Той погледна надолу към Стив, който развързваше въжето откъм кърмата. — Красавица е, нали?

За миг Стив помисли, че говори за Катрина.

— Шейсет и четири фута и е много бърза — каза мъжът.

_О!_

— Може да развие осемнайсет възела, ако сте добри приятели. — Мъжът се разсмя и Стив хвърли въжето от кърмата на борда.

— На яхтата ли живеете? — попита Виктория и Стив се усмихна. Готвеше се да попита същото.

— В капитанската каюта — отвърна Чет.

— Тук ли бяхте в нощта, когато е починал Чарлс? — продължи тя. Това беше и следващият въпрос на Стив. Беше се оказал прав за Виктория. Имаше страхотна интуиция. — Господин…

— Манко. Наричайте ме Чет. Спях в стаята си в имението. Госпожа Би ме извика веднага. Отидох още преди бърза помощ, но господин Би вече беше мъртъв.

— Ще ни се наложи да поговорим с вас, господин Манко — каза Виктория.

Стив се усмихна, харесваше му как звучи „ни“.

— Няма проблем — каза Манко. — Винаги съм наоколо. — После махна на Катрина, даде газ, майсторски отдели яхтата от дока и я отправи към открито море.

— Мислиш ли, че ще потвърди фактите? — попита Стив.

— Надявам се.

— И аз. Защото в противен случай ще се окаже съучастник.

На лоджията икономката от Хондурас се беше върнала с питиетата им и трима неканени гости. Двама цивилни детективи и Рей Пинчър.

— Вече? — каза Виктория.

— Да се залавяме за работа, съдружнико — каза Стив.

Те бързо се върнаха обратно и чуха как Пинчър съобщава на Катрина, че съдебните заседатели я привличат под отговорност за предумишлено убийство и че има право да запази мълчание.

— Нашата клиентка ще се възползва от всичките си права! — извика Стив.

— Соломон и Лорд. От една и съща страна? — каза Пинчър и очите му проблеснаха. — Ще бъде забавно.

— Какво иска да каже с това? — попита Катрина.

— Шшшт! — отвърна Стив. — Запазваш мълчание.

— Искаме да се осигури вход без журналисти към ареста.

— Не е задължително.

— Никакви предварителни изявления пред медиите — продължи Виктория. — Не искаме циркове.

— Циркът е хубаво нещо — възпротиви се Стив. — Цирк на открито е дори още по-добре.

— Госпожа Барксдейл има нужда от двайсет минути, за да се облече — заяви Виктория.

— Да кажем час — намеси се Стив.

Пинчър грейна и се обърна към един от детективите.