Зелено дайкири
Шрифт:
— Трябва да ти кажа нещо за Боби — каза той.
— Каквото и да кажеш, няма да променя решението си.
Спряха под една бурсера, малките й червени плодове висяха на гроздове. Лицето на Виктория беше половината на слънце, половината на сянка.
— Когато Боби беше на десет — започна Стив, — майка му Джанис се премести да живее в една комуна в Панхендъл. Вселенските приятели на не знам си какво. Психопати и наркомани. Когато Джанис не беше друсана, биеше Боби и му крещеше стихове от Библията. Когато се надрусаше,
— Боби ми каза за клетката. Звучи ужасно. Честно, Стив, бих искала да ти помогна, но…
— Той напредва с всеки изминал ден. И щом успея да му осигуря специално обучение, ще се справя още по-добре. Но тази гадна докторка иска да ми го отнеме и да го прати в болница.
— Как могат да го направят, след като ти си му наставник?
Подвижният мост вече беше вдигнат и едномачтовият платноход се понесе през него, докато колите се отдръпваха към сушата на запад и към Бискайския залив на изток.
— Джанис никога не е подавала жалба за това, че взех Боби, така че в момента положението му е неуредено според закона.
Тя се замисли за миг.
— Отвлякъл си го?
— Спасих го — поправи я той. — Но на никого не съм казвал как. Досега.
И тогава й разказа. Разказа й за нощта с мразовития дъжд, за студената супа, която Джанис беше занесла на Боби в бараката, за това как беше влязъл вътре и беше открил Боби, затворен в клетка. Разказа й и за брадатия мъж с голямата сопа и как се биха, за пукнатия му череп и кръвта, която шурна по пода. Разказа й за изстрелите и как тичаше през гората с Боби на ръце, преследван от лаещи кучета и мъже с пушки.
Когато свърши, Виктория се беше втренчила в него, устните й бяха леко разтворени, думите се опитваха да излязат. Тя се почувства толкова крехка, че можеше да се пръсне на парченца като бял порцелан.
— Не бих могла дори да си представя подобно нещо.
— Докато тичах, а Боби ме стискаше с ръце през врата, знаех, че никога няма да ме хванат, стига да не падна. Можех цял живот да бягам. Да избягам наистина. Но нямаше смисъл. Тогава го осъзнах. Сякаш така е било писано. Можех да тичам така дълго, докато някой ден най-накрая изнеса горкото дете от ада и му върна живота. Понякога в полусън чувам как дъските проскърцват и си казвам — ето ги. Мъже с факли и сопи, ще ме убият и ще отведат Боби. Тогава се събуждам и се питам, ако това са моите кошмари, какви ли кошмари сънува Боби?
Той се извърна с насълзени очи.
— Мислиш ли, че ще позволя на някой дебелогъз бюрократ да ми го отнеме?
— Погледни ме — заповяда му тя.
Той се обърна към нея. С върха на пръста си тя избърса една сълза, която се спускаше към ъгълчето на устните му, после прокара пръст по тях, сякаш да го успокои.
От отсрещната страна на залива камбаната пак иззвъня и подвижният
— Кой би предположил? — каза тя, отдръпвайки пръст от устните му.
— Кой би предположил какво?
— Че си способен на такава любов.
Той присви рамене.
— Онова в съда е просто игра. Това е животът.
Очите й бяха нежни и влажни.
— И къде ще ходим?
— Да ходим?
— За медения си месец.
Трябваше му секунда, за да схване. След което Стив широко се усмихна.
— Ще го направиш ли? Ще ми станеш ли годеница?
— Само за една нощ.
— Да! — той се разсмя гръмогласно. — Страхотна си! Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то…
— Ако ме арестуват, намери ми добър адвокат. — Тя извади мобилния си телефон. — Трябваше да играя тенис с Джаки в Гроув Айл утре и да вечерям с Брус в клуба му. Ще им се обадя.
— Не. Доведи ги. Даже защо да не отидем в клуба на Брус?
— Сериозно ли говориш?
— Ще помоля Брус да ми стане кум.
— Наистина ли искаш и той да дойде?
— Ще направи страхотно впечатление на Равкдрайв. Може дори да плати сметката. А Джаки може да ти е шаферка или нещо друго.
— Тя ми е шаферка.
— Идеално. И тя ли е като теб?
Тонът му беше закачлив.
— Искаш да кажеш дали и тя е робот?
— Взимам си думите обратно. Искам да кажа изискана, горда, принципна — той преглътна и гласът му стана нежен: — Красива, умна, секси и…
Тя сложи пръст отново на устните му.
— Недей, Соломон.
— Но имам още какво да кажа.
— Моля те, недей! — Усмивката й беше нежна и мила. — Винаги можем да дойдем пак в Папагалската джунгла.
7.
Законите на Соломон
Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружничката си… hasta que ella diga que si.
21.
На кафе
На стълбите на така оптимистично наречената Съдебна палата един пазач събираше разтеклата се торта с птичи криле, които се подаваха от глазурата. Тортата беше кулинарен шедьовър на хаитянски сантеро*, нает от семейството на обвиняем да направи магия и да предразположи благосклонно съдиите.
[* Вуду шаман. — Б.пр.]
Вътре в сградата в осем и двайсет сутринта Стив точно беше минал през детектора за метал и отчаяно се нуждаеше от чаша кафе, когато чу някой гръмогласно да се провиква зад гърба му:
— О, господин Со-ло-мон!
Той спря и се извърна. Джак Цинкавич се търкаляше към него.
— Бавиш списъка със свидетелите — каза той.
— Извинявай, бях малко зает.
— А списъкът с доказателствата? Предсъдебните споразумения. Излагането на фактите по делото.