Зелено дайкири
Шрифт:
— Стига, Тереса, това, че ти не харесваш как се облича госпожа Барксдейл, не значи, че е убила съпруга си.
— Не знам какво е намирал Чарлс Барксдейл у нея. Освен очевидното.
— Е, Чарлс Барксдейл — намеси се Тереса — бе от висока класа.
— Познаваше ли го?
— Не лично. Но съм го слушала да говори на семинар, който спонсорираше. „Жените поети, изтерзани души“. Стори ми се изключително чувствителен мъж.
— Особено с кожен бандаж отпред — каза Стив.
— Лично аз смятам, че тя го е убила — заяви Тереса Тораньо.
22.
Хитрата
— От всички съдебни зали на всички области в този мочурлив щат точно в моята ли трябваше да влезеш? — попита съдия Алвин Шварц.
— Добро утро и на вас, Ваша милост — отвърна Стив.
Виктория знаеше, че съдията се слави като голям проклетник. Беше се явявала на два пъти пред него за насрочване на дела и той й се стори сприхав, нетърпелив и груб. Известно беше още, че пуска газове на съдийските конференции и обвинява за това стенографа. Стар, нисък и сърдит, съдия Шварц никак не обичаше млади, високи и щастливи мъже адвокати. Беше оцелял след три опита да бъде свален от съдийската банка за невъздържани забележки, сексуален тормоз и придремване по време на процесите.
— Наясно съм с всичките ви щуротии, господин Соломон.
— Много благодаря, Ваша милост — отвърна Стив, сякаш го бяха номинирали за Мъж на годината.
На прокурорската банка Рей Пинчър се сдържаше да не се усмихне. Седнала до Виктория, Катрина се въртеше на стола си. Беше облечена с оранжев затворнически гащеризон вместо с обичайните дрехи с марка „Прада“.
Съдията каза:
— Ако направите някаква пакост в съдебната ми зала, господин Соломон, ще ви изпратя там, където никога не сте бил.
— Вече съм бил в затвора, сър.
— Говоря за правния факултет.
От другата страна на пътеката Пинчър тихо се изсмя.
— Какво става? — попита Катрина.
— Всичко е наред — успокои я Виктория, като я потупа по ръката. — Стив знае какво прави.
Опитваше се да окуражи клиентката им. Себе си също.
— Това вие ли сте, госпожице Лорд? — Съдията надникна над очилата без рамки.
— Да, Ваша милост.
— Не трябва ли да сте от другата страна на залата?
— Вече съм защитник. Съдружничка съм на господин Соломон.
— Последната красива блондинка, която доведе тук, беше надуваема. — Съдията махна към Катрина с чукчето си. — Това ли е малката женичка, която затрила съпруга си?
— Възразявам, Ваша милост — намеси се Виктория.
— Не си развявайте гащите. Тук няма съдебни заседатели, само чакалите от пресата са дошли — съдията размаха чукчето към галерията, където жужеше една телевизионна камера и дузина репортери си водеха бележки. — Кой написа, че трябва да бъда дискредитиран?
Три ръце се вдигнаха. Съдията се изкашля и се обърна към банката на обвинението.
— Ето какви са правилата, господин щатски прокурор. Не искам да слушам рап от гетото. Нито пък… — той се обърна към съдебния пристав, млада чернокожа
— Хип-хоп — отвърна тя.
— Никакъв хип-хоп и никакви Бубони.
— „Ебоникс“ — поправи го Уанда.
— Кое е това дете на първия ред?
— Моят племенник Боби — отвърна Стив.
— Чух за номерата с думи, които правиш, малък разбойнико — съдията навря кутрето си в ухото, завъртя го и се провикна: — Доналд У. Рамсфелд.
— ДА, ЛУД ФЕН ДО МАРС — отвърна бързо Боби.
— Проклет да съм!
В този момент вратата на залата се отвори и вътре влязоха три млади жени. Бяха облечени еднакво в чисто черно от очилата и перуките до минижупите, копринените блузи и три четвъртите ботуши. Устните им бяха яркочервени и лъщяха неприлично. С тънките си черни куфарчета в ръка те минаха с танцова стъпка през люлеещата се врата, разкършиха бедра пред съдията и седнаха с въртеливо движение на столовете си точно зад банката на защитата. С един плавен жест и трите кръстосаха едновременно крака и извадиха подложки с листове за писане от куфарчетата. На Виктория й трябваха няколко секунди, за да разпознае в тях Лекси, Рекси и Джина, които приличаха на рок бандата на Робърт Палмър. Какво, по дяволите? После си спомни: „Съдията обича млади адвокатки с миниполи.“
Соломон беше готов на всичко само за да спечели.
— И кои, ако смея да попитам, са тези красиви създания? — попита съдията с грейнало лице.
— Моите помощнички — отвърна Стив.
— Винаги с удоволствие помагам на начинаещи юристки.
— Съдията седна изправено на възглавницата, която използваше, за да облекчи хемороидите си. — Момичета, можете да се отбивате в кабинета ми, когато пожелаете.
Катрина се наведе към Виктория.
— Съдията изглежда много особен…
Виктория отново я потупа по ръката. Успокояващ жест, но самата Виктория започваше да се тревожи. Как щеше да се оправи със съдия като този?
— Какво ще каже щатът за гаранцията, поискана от защитата? — попита съдията.
— Това е углавно дело — отвърна Пинчър. — Прокуратурата е против освобождаване под гаранция.
— Какво ще каже защитата?
Виктория се изправи и въздъхна. Надяваше се, че не изглежда толкова притеснена, колкото се чувстваше. На масата отпред картончета в пет цвята бяха разперени като ръка за покер.
— Позоваваме се на „Щатът срещу Артър“, съдът не може да откаже гаранция, освен ако прокуратурата не покаже неоспорими доказателства за вина или вината може да се приеме по презумпция. Според нас прокуратурата не би могла да докаже нито едното, нито другото. Освен това Катрина Барксдейл няма криминално досие и е дълбоко свързана с обществото. С две думи, тя е отличен кандидат за освобождаване под гаранция до процеса.
— Дъра-бъра — отвърна съдията. — Господин прокурор, да чуем показанията, и то накратко. Мехурът ми не издържа като едно време.