Зелено дайкири
Шрифт:
[* Еврейски празник, кръщение на 13-годишните в юдаизма (за момчета — Бар-Мицвах). — Б.пр.]
Стив изчака да стане полунощ, като наблюдаваше къщата. Отвътре се носеше смях и музика, виждаше се как зад прозорците се движат хора, мъже пикаеха през верандата. Задряма неспокойно на студа и се събуди от крясъка на бухал под леденостудения дъжд. Минаваше три. Къщата беше тъмна и притихнала, докато той си проправяше път от хълма към бараката и се хлъзгаше по мокрите скали, осветени от полумесеца. Някъде наблизо се чу вой на куче.
Бараката беше заключена с най-обикновено
— Боби, чичо Стив е.
Момчето се свря в най-отдалечения ъгъл на клетката с ококорени от страх очи.
— Не бой се.
Боби започна да се клати напред-назад.
— Помниш ли ме?
Клатенето стана по-бързо.
Клетката беше заключена с катинар и Стив се опита да откачи вратата от пантите с голи ръце. Точно в този миг вратата на бараката се отвори с трясък и един широкоплещест мъжага с чорлава брада влезе вътре. Мъжът можеше да е на трийсет и на шейсет или някъде помежду. Носеше мръсно червено яке и кожена ушанка. Лицето му беше покрито с чернилка, която приличаше на сажди. Стискаше тояга, дебела колкото човешка ръка. Вероятно дъбова, завита в горния си край като овчарска гега.
— Аз съм чичото на момчето — каза Стив. — То идва с мен.
— Никъде няма да ходи — отвърна мъжът.
Боби продължаваше да се клати.
Мъжът скъсяваше разстоянието помежду им и замахваше с извитата тояга. Гласът му прокънтя:
— „Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте“, Матей, Десета глава, Стих Осми.
— Разкарай се от пътя ми. Соломон. Първа глава. Втора няма да искаш да чуеш.
— Махай се!
Мъжът замахна с тоягата. Стив пое удара с рамото си и залитна назад. Мъжът замахна отново, Стив задържа тоягата с две ръце и я тласна с все сили назад. Блъсна мъжа в стената на бараката и притисна тоягата към врата му. Лицето на Стив беше заровено в кожената яка на подгизналото яке и от спарената миризма на мокро куче започна да му се повдига. Мъжът се гърчеше и се опитваше да си поеме въздух. Опита се да ритне Стив в слабините. Стив продължи да натиска, като опря тоягата в адамовата му ябълка. Когато лицето на нападателя му почервеня и от гърлото му започнаха да излизат хрипове, той го пусна и онзи се свлече на земята.
С тоягата в ръце Стив се обърна към Боби.
— Катинарът. Къде е ключът?
Момчето се клатеше, без да каже нито дума.
— Боби, разбираш ли какво ти казвам?
— Чичо Стив, внимавай!
Стив се извърна и замахна с тоягата като с бейзболна бухалка, преди още да е видял мъжа, който се надигаше от пода с ловджийски нож в ръка. Наведе глава, извъртя хълбок, беше бърз, но мощен удар.
Тоягата улучи мъжа точно над слепоочията и се чу как костта изхрущя: падна като патица, свалена от ловец. Стив се изправи над него, тежко си поемаше въздух, чувстваше как сърцето му ще изскочи.
— По-добре да вървим, чичо Стив.
Гласът идваше от толкова близо, че Стив се сепна. Боби стоеше вън от клетката, задната решетка беше извадена.
— Мама не знае, че мога да излизам.
Мъжът на земята започна да стене и опита да се изправи на крака. Слава Богу, не беше мъртъв! Стив грабна Боби и го вдигна на ръце, удивен колко лек беше. Само колене и лакти, никакво месо по кокалите.
Измъкнаха се от бараката. Кучетата лаеха. В къщата запалиха светлини. Стив различи неясни фигури на верандата и силуета на нещо, което приличаше на ловджийска пушка или винтовка.
— Стой!
Понесъл Боби на ръце, Стив побягна. Спусна се към дърветата, чу изстрели зад гърба си, погледна през рамо и видя мъже с фенери. Пушката изтрещя. Още един изстрел проехтя над долината. Той се спусна през гората, прескачаше повалените стволове, хлъзгаше се върху мокрите скали, прекоси един поток, изкачи се с мъка по склона и се спусна от другата страна, мина през цял ред махагонови дървета, тичаше с всички сили, без да спира, докато вече не светеха фенери, не се чуваха пушки и не се виждаха мъже.
Бяха в колата на път към Талахаси, когато Стив проговори:
— Съмнявах се, че ме помниш.
— Заведе ме да плуваме с шнорхели — отвърна Боби.
— Вярно. Водих те. Беше на пет или на шест.
— Беше единайсети септември. Бях на пет плюс осем месеца и три дни. Видяхме много зелено-жълти рибки със сини петна, които блестяха.
— Скаларии.
— Holacanthus ciliaris. Кръстих едната.
— Наистина ли?
— Каза ми да не пипам корала, защото ще се счупи и ще му трябват стотици години, за да порасне пак. Най-много ми харесаха морските ветрила, защото ти махат, като че ли сте приятели. И рибата папагал. Sparisoma viride. Приличат на папагали, ама не говорят.
— Как си спомняш всичко това? Откъде знаеш латинските им имена?
Слабите рамене на момчето се повдигнаха.
— Искаш ли да дойдеш в моята къща?
— Единайсет бели камъка от алеята до входната врата.
— Май са толкова. Искаш ли да дойдеш там?
— Кръстих скаларията Стив — каза момчето.
Сега, десет месеца по-късно, Боби наддаваше на килограми — благодарение на сандвичите — и се чувстваше по-спокоен с хора. Той каза довиждане на дядо си, затвори телефона и дойде при бара точно когато Стиц отваряше капака на грила.
— Обърни ги на сто и осемдесет градуса.
— Точно това правя — Стив завъртя сандвичите така, че резките да станат перпендикулярни.
— Не на сто и деветдесет — нареди Боби. — Резките няма да са еднакви.
— Готово.
Разтопеното сирене цвърчеше изкусително и кухнята се изпълни със сладко-солен аромат.
— Защо двамата с дядо все се карате? — попита Боби.
— Предполагам, че защото всеки от нас е правил неща, с които е разочаровал другия.
Боби махна с език парченце дъвка от шините на зъбите си.