Зелено дайкири
Шрифт:
— Беше доста уклончива.
— Представям си. — Стив занесе телефона във всекидневната, за да не може Боби да го чуе. — Колко пари ти поиска?
— Нито цент.
— Сигурен ли си, че е била тя.
— Спомена нещо за голяма крачка, щяла да промени живота си. Говореше за Нова Зеландия, но като си я знам, може да е имала предвид и Ню Мексико.
Стив сниши гласа си:
— Стана ли дума, че иска да види Боби?
— Иска, но аз й казах, че вероятно няма да й позволиш.
— След това, което му причини, дяволски прав си, не бих й позволил.
— И тя така смяташе. Така че бъди нащрек.
—
— Не вярвам нито на нея, нито на надрусаната религиозна тумба, с която се влачи.
Стив не можеше да не се съгласи, така че си замълча.
— Знаеш за какво да внимаваш — продължи Хърбърт. — Затваряне на телефона, опашки, непознати, които се въртят наоколо. И не пускай Боби сам навън.
— Разбрах, татко. Благодаря. Извинявай за преди малко…
„Защо, по дяволите, му се извинявам? Той ме обиди.“
— Забрави! Дай да чуя внука си.
Стив се върна обратно в кухнята, даде телефона на Боби и провери грила. Но нещо го човъркаше.
Стар зелен пикап с тъмни прозорци и огромни гуми.
Беше го видял сутринта, малко преди зазоряване. Излезе да вземе вестника, преди да го изпоцапат меките червени зърна на бразилския пипер. Един зелен додж, целият набразден с кал, беше паркиран зад ъгъла. Пикапът потегли прекалено бързо за шест часа сутринта. Опита се да събере картината. Имаше нещо в пикапа, което го беше впечатлило.
„Мрежата против калинки, вързана за предната броня.“
Което значеше, че пикапът не беше местен. Калинките се срещаха в горните щати, оранжево-черни насекоми, които се чифтосваха във въздуха и се размазваха насред любовния акт върху металика на колата. Всъщност пикапът не беше ли там и онази вечер, когато докара Боби, след като ходиха за сладолед в „Уип Ен Дип“? Не си спомняше добре, можеше и паметта да му върти номера.
„Успокой се. Не ставай параноик. Добре, Джанис живее в горните щати, пикапът беше оттам, което означава… Нищо. Нищичко. Дивотии. Но старецът е прав. Стой нащрек. И си отваряй очите.“
Стив слушаше как Боби говори с дядо си за стръв и се чудеше на напредъка му. Преди десет месеца, когато Стив го спаси — няма как да се използва друга дума, — момчето беше прекалено уплашено, за да говори по телефона.
Стив не каза на никого какво точно се беше случило през онази мразовита нощ в Калхоун Каунти. Дори на баща си. Дори на доктор Равкдрайв. Още по-малко на Цинкавич.
Чудеше се какво точно си спомняше Боби. Никога не бяха говорили за това. Стив обаче си спомняше всяка секунда, като се започне от обаждането на сестра му.
Джанис беше в едно от онези еуфорични настроения, които придружаваха всяка промяна в живота й, докато не откриеше, че си е все същият човек без ценности, постижения и цели в живота. Точно се беше преместила в една комуна, ръководена от някакъв откачен религиозен култ. Вселенските приятели на мира или някакво друго подобно кретенско име. Бяха се заврели навътре в горите на Флорида. Доколкото Стив знаеше, вярваха, че Бог се намира в листата на зелените растения, най-вече в канабиса. За тях оргиите имаха целебно въздействие, макар че според Стив в резултат по-скоро се появяваха херпеси.
В началото Джанис се обаждаше на всеки
Стив си спомни тръпката, която премина през него, първия път когато Джанис отказа да извика Боби на телефона. Имал работа. Следващия път бил отишъл до града с размъкнатите й приятели. Следващата седмица му каза, че на момчето не му се говорело.
Тогава Стив избухна:
— Дай да го чуя, по дяволите!
— Да го духаш, братленце.
— Друсана ли си?
— Да не си ченге?
— Хайде, Джанис. Къде е той?
— Той е мое дете. Гледай си работата.
— Ще се обадя на Службата за защита на децата.
— Късмет! Ще се насерат от страх да дойдат дотук.
— Тогава аз ще дойда.
— Опитай. Имаме ограда от бодлива тел и откачалки с пушки.
В съзнанието му се въртяха ужасяващи картини. Боби загубен или ранен. Боби, продаден за няколко дози крек. На другия ден отлетя до Талахаси, нае кола и пое на запад към Апалачиокола Форест и после се спусна надолу по река Оклокони. Беше януари, от Канада на юг се беше спуснал студен фронт и Панхендъл беше покрит със снежинки. Прекара един ден, увит в одеяло, на едно възвишение близо до комуната — търсеше с бинокъла Боби, но не го видя.
Видя обор с провиснал силоз, барака с покрив от нагънатата ламарина и къща, от чийто комин се виеше черен пушек. Дузина чорлави брадати мъже с мръсни дрехи обработваха насажденията с марихуана. Размъкнати жени с пуловери и дълги поли им носеха димящи чаши кафе. От високоговорителите се чуваше ню ейдж.
След няколко часа краката му станаха на камък от студ. Най-сетне, малко преди мръкване, мерна Джанис, с кубинки и оранжевата карирана фланела на университета в Маями, която му беше отмъкнала преди години. Носеше купа със супа от къщата към бараката. Стив не знаеше как се досети какво става. Тя носеше храна на сина си, хранеше го така, както повечето хора хранят кучетата си. Погледна през бинокъла и видя нещо, което беше сигурен, че ще помни, докато и последният спомен не се изтриеше от главата му.
От купата не се вдигаше пара.
В най-студения ден на годината помията, която Джанис даваше на сина си, беше студена колкото собственото й вкочанено сърце.
Скри се в бараката и той преброи — _хиляда, две хиляди_ — преди да се появи отново без купата.
Двайсет секунди.
Джанис беше прекарала дванайсет секунди със сина си, преди да се върне обратно в къщата, където димът се виеше от комина. Над бараката не се виждаше пушек, нямаше прокарани жици за ток.
Имаше само две категории престъпници, които Стив не би представлявал като адвокат. Педофили и мъже, които бият жени. Но ако в този момент сестра му беше наблизо, щеше да й нанесе сериозни телесни повреди. В този момент нямаше значение, че и самата Джанис беше изгубена душа, която щеше за една нощ да се отрече от своя еврейски Бас-Мицвах* и да се обърне към Исус, ако може да отмъкне пари и дрога.