Денят на апокалипсиса
Шрифт:
— Чарлстън! Чарлстън! — Лицето на пленника беше обляно от пот и изкривено от гняв.
Мич приповдигна крака си, но го остави върху коляното.
— И кога трябва да пристигне?
— Днес!
— Ти каза вчера, когато те попитах преди няколко часа.
— Излъгах! Днес пристига! Кълна се, истината казвам!
— Как се казва корабът?
— Не знам — извика пленникът с неподправена паника, изписана върху лицето му.
— Откъде идва?
— От Карачи!
— Преди колко време е отплавал?
— Три седмици. Моля те… моля те… казвам истината.
Рап отмести кубинката и извади ножа от ножницата на дясното
— Това е последният ти шанс. Ще ти донеса морфин, но ако разбера, че отново си ме излъгал, ще се върна и не само че няма да получиш морфин, ами… ще започна да ти кастря пръстите един по един.
> 33
# Чарлстън
Пътуването до Съливанс Айлънд не им отне много време. Островът обозначаваше северния вход на залива на Чарлстън. Веднъж влезли на територията на пристанището, те продължиха през историческия Форт Маултри Парк и завиха наляво по Стейшън Стрийт 12. Паркираха на половин пресечка от водата и слязоха от колата. Ал Ямани накара Якуб да вземе чантата от багажника, след което двамата отидоха на брега. Щом ал Ямани се озова вън от прохладната кола, влажният въздух отново му напомни за себе си. Израснал в пустинен район, той беше свикнал със сухата жега, а не с тази знойна пещ.
Когато стигнаха пясъка, вече усещаше как реките от пот се стичат по гърба му. Якуб го поведе през осветения плаж. Видимостта беше добра, луната бе изгряла, нямаше нито един облак. Навътре в морето хоризонтът започваше да просветлява. Слънцето щеше да изгрее след около час и половина и ако нещата се развиваха по план, не след дълго контейнерът щеше да бъде разтоварен и откаран на север.
Якуб посочи към залива.
— Това там е Форт Съмтър. До него са почти километър и половина. Лодката ще мине точно покрай нас.
„Това не е лодка, а кораб“ — каза си ал Ямани. Беше ходил в Карачи, за да контролира опаковането и товаренето на контейнера. Ал Ямани беше избрал нарочно най-големия съд, който успя да открие. Колкото повече контейнери превозваше корабът, толкова по-малко вероятно беше американците да открият този със смъртоносния товар.
— Ето там и там са шамандурите, обозначаващи протока. — Якуб посочи към зелено-червените светлини във водата.
Вдясно се падаше центърът на Чарлстън. Над него не се извисяваха високи небостъргачи, но ал Ямани знаеше, че градът се смята за стар по американските стандарти. Заливът, от който бяха дошли току-що, се осветяваше от ярки светлини. Дори оттук ал Ямани можеше да различи чудовищните стрели на пристанищните кранове, които сваляха товари от големите съдове.
— Ето, идва лодка. — Якуб посочи с пръст към морето.
— Искаш да кажеш кораб. Лодката е малка, а този не е. — Ал Ямани погледна часовника си. — Дай ми бинокъла.
Якуб отвори ципа на чантата и му го подаде.
Ал Ямани погледна през окулярите и откри кораб, който се насочваше към пристанището с пълна пара. Беше контейнеровоз. Голям и натоварен догоре. Зад него, в морето, се виждаха още два кораба. Надяваше се единият от тях да е неговият. От океана лъхна лек бриз, който се смеси със звука на двигателите и прибоя на вълните.
Минута по-късно корабът мина между тях и Форт Съмтър. Ал Ямани прочете името му, изписано на носа. Не беше корабът, който чакаше, но той не се изненада. Неговият кораб нямаше да се появи
Ал Ямани леко се изнерви, когато и следващият кораб, който мина покрай тях, не се оказа търсеният от него. На хоризонта се виждаха още доста светлини, но той беше чакал прекалено много. Ако американците си бяха наумили нещо, скоро щеше да разбере. В такъв случай не биваше да рискуват да вкарват кораба в техни води.
През протока мина още един кораб. Палубата му, голяма колкото на самолетоносач, беше покрита от многоцветни контейнери, подредени по шест на височина. Бялата кула беше окъпана от светлина и приличаше на небостъргач, излязъл от някой оживен бизнес район.
Ал Ямани се помъчи да разчете името на носа. Въпреки слабата светлина той прочете първите букви и разбра, че очакваният кораб е пристигнал — „Мадагаскар“. Саудитецът свали бинокъла и облекчено въздъхна.
Обърна се към своя водач, обзет от истинска радост.
— Ибрахим, днес е велик ден за нас.
> 34
# Афганистан
Рап излезе от бункера за боеприпасите, издърпа Урда настрана и му разказа всичко, което беше научил от Абдула. Двамата се върнаха в командната палатка и Рап помоли всички за внимание. Този път щеше да отложи разговора с Вашингтон, докато не потвърди историята на Абдула.
По-ранната фалшива изповед на саудитеца представляваше сериозна пречка. Колко голяма беше тази пречка Мич не знаеше, но без съмнение държавата бе отделила от ресурсите си, за да проверява международните транспортни полети, пристигнали в САЩ през последните четирийсет и осем часа. Още по-вредна щеше да е загубата на увереност от онези във Вашингтон, които дърпаха конците. Още едно оплескване, и ще започнат да се съмняват във всичко, което Рап им изпраща.
Тъкмо когато Мич се канеше да започне, сателитният му телефон звънна. Беше Кенеди, която му обясни какво става в Щатите. Съветът по националната сигурност щеше да се събере отново след малко повече от половин час и да реши какви мерки да предприеме. Кенеди каза също така, че няколко от членовете на съвета настояват Вашингтон да се евакуира или поне да се затворят всички пътища, влизащи в града, както и метрото, преди сутрешният поток от пътници да се юрне натам.
После Кенеди добави нещо, което той вече знаеше. Съществуваше опасност терористите да се досетят, че са разкрити. Айрини се страхуваше, че ако бомбата е вече в страната, те ще ускорят графика и ще я взривят, преди екипите НЕСТ да я открият. Рап се съгласи с шефката си, но реши да не й разкрива какво е научил току-що от Абдула. Разполагаше с трийсет минути да потвърди дали Чарлстън е пристанището, в което ще влезе бомбата, и щеше да използва всяка една секунда, за да го стори. Каза на Кенеди, че ще й се обади, преди да започне срещата, и затвори.