Денят на апокалипсиса

Флин Винс

— Какво искаш да кажеш? — попита началничката на кабинета.

— Да разгледаме ситуацията в пълнота. В момента държим под наблюдение тези четири кораба, но ние открихме документи за още тринайсет други. Очевидно в Съединените щати действат неустановен брой терористични клетки. Имаме изчезнали пакистански ядрени учени, имаме водачи на „Ал Кайда“, влезли в страната, и най-важното, терористите не подозират, че сме по петите им.

— Какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да се постараем да не шумим много около мерките, които предприемаме. Трябва да видим кой ще се покаже в пристанището на Чарлстън, за да си прибере товара. И тогава…

—

Изобщо не съм съгласен — прекъсна го министърът на вътрешната сигурност. — Точно в този миг може би имаме двайсеткилотонна ядрена бойна глава някъде на доковете в района на метрополис с население четвърт милион души. Трябва да блокираме целия град и разберем с кого точно си имаме работа. Министерството на вътрешната сигурност е…

— Господин президент — извика Пол Раймър, който отговаряше за Програмата за действия при ядрени кризи. — Ще ми позволите ли да прекъсна цялото това празно говорене?

Хейс погледна на екрана към него. Гласът на бившия „тюлен“ бе един от онези, които са типични за офицер, командвал елитна бойна част. Прозвучаваше рязко и веднага привличаше вниманието на другите. На президента предложението му хареса.

— Заповядай.

— Последното нещо, което ни трябва сега е да блокираме Чарлстън. Оставете моите хора и федералните да си свършат работата, за която са обучавани. Трябва да им дадем всичко, което им е необходимо, и да не им се бъркаме много-много.

Президентът кимна в знак на съгласие. Той се обърна към Кенеди, която също изрази одобрението си. Началничката на кабинета му — също, макар и с известна неохота.

Хейс стана, като по този начин даде знак, че съвещанието е свършило.

— Ето какво ще направим.

> 38

# Заливът Чесапийк

Шестте хеликоптера летяха над тъмните води като глутница ловни кучета, дебнещи голям звяр. Те се появиха откъм кърмата на кораба, намалиха скоростта и доближиха целта. Хоризонтът на изток беше сив, а на запад се простираше мрак. Здрачаваше се и водата по това време на денонощието можеше много лесно да измами човешкото око.

На около половин километър разстояние те докладваха за визуален контакт с целта и веднага получиха разрешение да продължат операцията. Първите два хеликоптера продължиха напред, докато другите четири се отделиха от формацията и увеличиха скоростта си. Те щяха да заобиколят плячката и когато всички заемеха позиции, щяха да нападнат.

Двата MH-6 „Литъл Бърд“ почти безшумно се приближиха до кърмата на огромния контейнеровоз. На специално пригодени платформи от двете страни на машините седяха по трима облечени в черно „тюлени“. Всеки от тях носеше картечен пистолет „Хеклер и Кох“ MP-5 със заглушител. Хеликоптерите заеха позиция, един откъм левия борд и един откъм десния. Тъй като вече не можеха да се виждат един друг, пилотите поддържаха непрекъсната радиовръзка, като съобщаваха курса, скоростта и посоката.

Двете „птички“ увиснаха неподвижно във въздуха само за около секунда, след което едновременно се издигнаха, прелетяха покрай корпуса на кораба и се доближиха до командната кула и осветения мостик. След като подминаха наблюдателните палуби на мостика, пилотите извършиха немислимото и се доближиха максимално до него. Перките на винтокрилите машини се въртяха само на трийсетина сантиметра от прозорците на мостика. Поддържайки същата скорост като контейнеровоза, пилотите майсторски долепиха металните опори на хеликоптерите до парапетите на мостика и дадоха на командосите

сигнал за десанта. Пилотите бяха толкова заети с контрола върху вертолетите, че дори не забелязаха мъжа, застанал в командното помещение само на десетина метра от тях. Пет секунди след като опорите докоснаха перилата, щурмоваците вече бяха на кораба. Изпълнила задачата си, всяка от „птичките“ умело се отдръпна от кораба и се извиси в небето.

Капитанът зад щурвала на гигантския морски съд изобщо не забеляза двата малки хеликоптера от двете си страни. Не ги видя отчасти защото не очакваше в тази спокойна сутрин някой да извърши подобна дързост. Но най-вече, защото вниманието му беше съсредоточено върху друго. Голям сив хеликоптер се беше появил внезапно точно над кораба, надвиснал над оцветените в различни цветове контейнери.

Страничният люк на хеликоптера беше отворен и двама мъже в черно бяха насочили оръжията си към него. Капитанът замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Веднага си помисли дали да не промени курса, но после забеляза червена светлинна точка на стъклото на мостика. Точката постепенно се фокусира и се премести върху гърдите му. Изведнъж разбра откъде идва. Обзет от страх за живота си, капитанът бързо потърси прикритие зад панелите с уреди.

Хеликоптерът HH-60 „Сийхоук“ зае позиция точно над товарния отсек, за да осигури снайперско прикритие за двете „птички“ и за третия хеликоптер, който идваше откъм носа на кораба. Четвъртата машина, също матовосив „Сийхоук“, дойде откъм кърмата и надвисна само на метър и половина от сравнително тясната площадка, на която нямаше кабели и други пречки. Дванайсет „тюлена“ скочиха на палубата и се разделиха на двойки, за да вземат под контрол отредените им части от кораба.

Макар че разполагаха с по-малко от половин час да планират операцията, всеки от командосите знаеше своята зона на отговорност и се движеше уверено и бързо. Бяха изпълнявали тази тактическа маневра стотици пъти, в най-различни кораби — по време на тренировки и в реални действия. Ключът беше, както при повечето действия на „тюлените“, да се движиш със светкавична бързина и да преодолееш съпротивата, преди противникът да се усети, че е атакуван.

Горе на мостика беше поставен портативен предавател, излъчващ сигнали, които блокираха работата на всякакви мобилни телефони. Радиорубката беше превзета и заключена. Един от командосите застана зад щурвала и контролните прибори, докато останалите от щурмовия екип тръгнаха да си проправят път към каютите на екипажа. Движеха се тихо, никой не крещеше и никой нямаше намерение да прибегне до смъртоносна сила освен в краен случай, ако срещнеше съпротива. На всеки един от членовете на екипажа, на който се натъкнеха, „тюлените“ заповядваха да легне с лице към земята и му завързваха китките с белезници. Изключение направи само капитанът на кораба, който беше доведен на мостика. За по-малко от пет минути важните места на контейнеровоза бяха взети под контрол, целият екипаж беше обездвижен.

Пети хеликоптер изникна от тъмнината и доближи кораба на много по-безопасна височина и скорост от останалите. Той бавно закръжи на трийсетина метра във въздуха над кулата на контейнеровоза. Командирът на Екип 6 погледна надолу, за да си състави картина за ситуацията. Сега, след като хората му бяха овладели целия кораб, той заповяда на вертолета със снайперистите да се качи на триста метра. Едва ли щяха да са необходими през финалната фаза от операцията.

Командирът, лейтенант Анди Линч, нагласи микрофона и слушалките и изрече: