Денят на апокалипсиса
Шрифт:
Около пет минути записи от камерите бяха безследно изчезнали. Бяха изтрити. „Адвокат, друг път! — каза си той. — Ама тия за какви се мислят? Че ей така просто ще си влизат в затвора и ще ми въртят номера? Тая няма да я бъде!“ Джоунс грабна портфейла си и извади от него визитната картичка. Така или иначе отдавна мислеше да се обади на този човек. Южняшката уста беше доста известен. Раздал бе визитките си из целия затвор, дори зарадва служителите, че ще му трябват хора за охрана на процеса. Петдесет долара на час само за да седиш и да си четеш романчета. Звучеше
Джоунс беше готов да се обзаложи, че Южняшката уста и представа си няма, че от ЦРУ са отвели клиента му. Петдесет долара на час щяха да му дойдат доста добре. Ако кажеше на Устата за случилото се, щеше да е с едни гърди пред останалите кандидати. Докато звънеше по телефона, Джоунс вече броеше наум парите, които щеше да припечели.
> 78
# Вирджиния
Когато излязоха от затвора, поеха на запад по магистрала 50, после отбиха по магистрала 28 на север. Макмахън караше с близо сто и трийсет километра в час. По едно време някакъв щатски полицай тръгна да ги преследва. Макмахън включи специалните светлини, които бяха скрити отпред зад решетката и отзад на стъклото. Скоростта остана същата. Рап го предупреди, че са се отправили към място, което официално не съществува и че не трябва да разказва на никой за него.
Доктор Акрам обичаше да повтаря, че заплахата от мъчение често има по-голям ефект от самото мъчение. Съдейки по досегашното поведение на ал Адел, тази теория щеше да излезе вярна. Рап се беше консултирал набързо с Акрам как да процедира. Акрам му изреди цял куп съвети: да не показва с нищо пред ал Адел, че е отчаян; да го заблуди, че е търпелив, честен и знае много за него и за операциите му; да остави мисълта и страха от мъчение да витаят в ума на терориста; да го убеди, че е незначителен.
Единствената част от плана, която затрудни Рап, бе да не докосва наглеца. Макмахън беше прав, че ал Адел е доста безочлив. През двайсетте минути, които Рап прекара в компанията му, роденият в Саудитска Арабия имигрант непрекъснато искаше среща с адвоката. Всеки път, когато отправеше смешният си апел, Рап едва се сдържаше да не му счупи носа. Успокояваше го мисълта, че щом прибегнат към мъченията, ще разполагат с къде-къде по-елегантни начини да му нанесат болка. До един бяха неприятни за жертвата и (което беше по-важно) напълно неоткриваеми.
Никакви физически следи не оставаха след тях. Ако тази втора бомба се окажеше само параноичен сън, щеше да се наложи да предадат ал Адел отново на Министерството на правосъдието. Останеха ли видими следи от изтезания, разследването не им мърдаше. Ако обаче липсваха, физическият натиск беше трудно доказуем. На кого щяха да повярват — на Рап или на ислямски радикален фундаменталист, който беше замесен в заговор за взривяването на ядрена бомба във Вашингтон? Обществото без съмнение щеше да повярва, че Рап е способен на подобна бруталност, но всички с изключение на пресата и шепа левичари щяха да застанат на негова страна. Дори да оставеха следи по ал Адел, болшинството от американците щеше да си затвори
Седеше на задната седалка до саудитския имигрант и говореше с него на родния му език. Каза му неща, които знаеше, че ще го шокират. Говори му за семейството и дори призна, че е говорил с баща му.
Ал Адел не можа да скрие изненадата си.
— Лъжеш ме.
Рап поклати глава.
— Говорих с него само преди час. Преди това пък се обадих на шейха престолонаследник и го помолих да разпитат цялото ти семейство. Дори жените.
Изражението на ал Адел бе смесица от шок и неверие.
— Шейхът и аз през годините сме правили доста съвместен бизнес.
— Какъв бизнес? — попита скептично настроеният ал Адел.
— Елиминиране на заплахи, Ахмед. Шейхът има изгода от бизнеса си с Америка. Ликвидирането на хора като теб му подсигурява притока от пари. Той вижда във вас, уахабитите… шайка ретроградни религиозни фанатици, които не желаят да си признаят, че грешат за много неща. Фанатици, които искат да живеят в Средновековието.
— Не ти вярвам. Ти не познаваш шейха.
— Помисли малко, Ахмед. Шейхът престолонаследник и саудитската кралска фамилия са инвестирали милиарди долари в американската икономика. Ако ти и малката ти банда хаховци успеете да взривите ядрено оръжие във Вашингтон… — Мич направи пауза, когато видя как в очите на събеседника му проблясват пламъчета. — Да, Ахмед, знам, че имате втора бомба и част от мен иска да успеете.
Ал Адел отново бе хванат неподготвен.
— Не разбирам за какво говориш.
Рап го изгледа напрегнато. Вдигна ръка и го придърпа към себе си, след което прошепна на ухото му:
— Да, наистина се надявам да успеете. Знаеш ли защо?
Ал Адел поклати глава.
— Защото в такъв случай Съединените американски щати ще ви пометат и ще приключат войната веднъж завинаги. Ще бомбардираме с ядрено оръжие любимото ти кралство и ще го върнем обратно в Каменната ера. Мека, Медина, всичките свещени места ще се изпарят просто ей така. И цялата вина ще тежи върху теб, Ахмед. Ти ще влезеш в историята като човека, разрушил религията. Човекът, погребал завинаги чумата на уахабизма.
Единственото, което ал Адел стори, беше да поклати глава.
— Ахмед — Рап се изсмя, — тази нищо и никаква двайсеткилотонна бомба, която вкарахте през Чарлстън, е прашинка. В момента в Арабско море се е притаила наша подводница, която носи на борда си достатъчно ядрени ракети да унищожи цяла Саудитска Арабия. И тя представлява само нищожна част от ядрения ни арсенал.
Ал Адел се опита да демонстрира увереност, дори да се усмихне, но и в двете не бе убедителен.
— Вашият президент е слаб, безволев. Той никога няма да разреши подобно нападение. А дори и да го одобри, Организацията на обединените нации и Европа никога няма да допуснат подобно нещо. Ами петролът? Никога няма да бомбардирате нашата страна. Това е равносилно на самоубийство за вас.