Добри поличби
Шрифт:
— Това какво е? — попита подозрително Шадуел.
— Феномени — обясни Нют. — Нали ми наредихте да търся феномени. Боя се, че в днешно време феномените са повече от вещиците.
— Някой стрелял по зайци със сребърни куршуми и на другия ден една от селските бабишкери куцала? — попита с надежда Шадуел.
— Боя се, че не.
— Някоя крава да се е тръшнала и да е умряла, след като някоя жена я е погледнала?
— Не.
— Какво тогава? — тросна се Шадуел. Той се затътри до лепкавия кафяв бюфет и измъкна кутия кондензирано мляко.
— Разни странни работи —
Беше прекарал седмици наред в подобни занимания. Шадуел наистина беше оставил вестниците да се трупат. Някои от тях бяха отпреди години. Нют имаше доста добра памет — може би, защото за двайсет и шест години живот му се бяха случили много малко неща, с които да я запълни, и беше станал голям спец по някои от най-езотеричните теми.
— Всеки ден сякаш изниква нещо ново — Нют взе да се рови из четириъгълничетата от вестникарска хартия. — Стават някакви смахнати работи с атомните електростанции и като че ли никой не знае защо. А някакви хора твърдят, че загубеният континент Атлантида бил изплувал. — Той изглеждаше горд с постигнатото.
Ножчето на Шадуел проби кутията с кондензирано мляко. Нейде далече иззвъня телефон. И двамата инстинктивно не му обърнаха внимание. И без друго търсеха само мадам Трейси, а някои обаждания не бяха предназначени за мъжки уши. Първия ден Нют добросъвестно беше вдигнал слушалката, беше изслушал внимателно въпроса, беше отговорил „В момента слипове, сто процента памук, от «Маркс енд Спенсър»“ и слушалката замлъкна.
Шадуел вдъхна дълбоко.
— Мани ги, тези феномени не са от тия, дето ни трябват — рече той. — Не виждам как вещиците ги праят таквизи работи. Тях по ги бива да потопяват разни неща, ша знайш.
Нют отвори и затвори уста няколко пъти.
— Ако ще сме силни в борбата с вещерството, не можем да си позволим такива работи да ни разсейват — продължи Шадуел. — Нещо по-вещерско така, намерил ли си?
— Но американските войски са кацнали там да го пазят — изхленчи Нют. — Несъществуващ континент…
— Има ли вещици на него? — попита Шадуел и за първи път прояви искрица интерес.
— Не пише — отвърна Нют.
— Мани го тогава, то е само политика и география — заяви презрително Шадуел.
Мадам Трейси надникна иззад вратата.
— Ку-ку, господин Шадуел — поздрави тя и махна дружелюбно на Нют. — Някакъв господин ви търси по телефона. Здравейте, господин Нютон.
— Къш, блуднице — машинално отвърна Шадуел.
— Винаги се изразява толкова изискано — каза мадам Трейси, без да му се връзва. — А в неделя ще сготвя вкусен черен дроб.
— По-скоро с Дявола шъ вичерям, жено.
— Та ако ми върнете чиниите от миналата седмица, много ще ми е от помощ, сладурчето ми — рече мадам Трейси и заприпка, залитайки, на осемсантиметровите си токчета обратно към своя апартамент и към каквото там беше прекъснато.
Шадуел се отправи, мърморейки, към телефона, а Нют огледа унило изрезките си. Имаше една за камъните на Стоунхендж, които се измествали, като че били железни пломби в магнитно поле.
Смътно долавяше едната страна на телефонен разговор.
— Кой? А. Мда. Да. Тъй ли казваш?
Но тайнствено местещите се камъни не бяха по вкуса на Шадуел.
— Хубаво, хубаво — увери Шадуел събеседника си. — Веднага се фащаме с него. Ш’ пратя най-добрия си отряд и всеки момент ш’ ви докладвам за успех. Ник’ви съмнения. Дочуване ви, гус’ине. И вас да благослови, гус’ине — вилката отново щракна под затворената слушалка и гласът на Шадуел, вече не приведен, образно казано, в отбранителна стойка, произнесе:
— Леле-мале! Педераз южняшки! 34
Той се затътри обратно в стаята и се вторачи в Нют, сякаш беше забравил какво дири младежът там.
— Та ти за к’во ми приказваше?
— За всички тия неща, дето стават… — подзе Нют.
— Мда. — Шадуел продължи да гледа през него, докато умислено тракаше с празната кутия по зъбите си.
— Та има едно малко градче, където през последните няколко години климатът е много странен — продължи услужливо Нют.
34
Шадуел мразеше всички южняци, откъдето следва, че се намираше на Северния полюс.
— Какво? Дъждове от жаби и такива работи? — поободри се Шадуел.
— Не. Просто времето през цялата година е нормално за сезона.
— Ти на т’ва феномен ли му викаш? — възкликна Шадуел. — Момче, аз такива феномени съм виждал, че да ти се накъдри косата! — и пак почна да трака.
— Да си спомняте някога времето да е било нормално за сезона? — възкликна Нют леко раздразнен. — Нормалното време за сезона не е нормално, сержант. Тогава по Коледа има сняг. Кога сте виждали за последно сняг по Коледа? И дълъг, горещ август? Всяка година? И хладна есен? Времето, за което сте си мечтали като малък? Когато на пети ноември никога не е валяло, а по Коледа винаги е падал сняг?
Погледът на Шадуел като че ли се размъти. Той спря, поднесъл наполовина кутията с кондензирано мляко към устните си.
— Като малък никога не съм мечтал — рече тихо той. Нют усети как се хлъзга по ръба на някаква дълбока, грозна яма. Дръпна се мислено назад.
— Просто е много странно — рече той. — Тука някакъв синоптик се изказва за средните стойности и за нормите, и за микроклимата, и за такива работи.
— Това какво ще рече? — попита Шадуел.
— Ще рече, че и той не знае защо — отвърна Нют, който не беше прекарал години наред в периферията на бизнеса, без да прихване това-онова. Той изгледа изкосо сержанта издирвач на вещици.
— Вещиците са известни с това, че влияят на времето — подсказа му той. — Проверих в „Открития“.
„О, Боже — помисли си той — или която и да е подходяща божествена същност, не ме оставяй да прекарам още една вечер в кълцане на вестници в тоя пепелник тука. Нека изляза на чист въздух. Нека правя онова, което в АИВ отговаря на ходенето на водни ски в Германия, каквото ще да е то.“