Добри поличби

Пратчетт Терри Дэвид Джон

Името й било Агнес Нътър. Тя била големият провал на Армията за издирване на вещици.

* * *

Един от първите абзаци на „Правите и акуратни предсказания“ засягал собствената смърт на Агнес Нътър.

Англичаните, общо взето, тъпа и мързелива нация, не били толкова запалени по горенето на жени като другите европейски страни. В Германия кладите били издигани и палени с обичайното тевтонско усърдие. Дори благочестивите шотландци, впрегнати, откак се помнят, в проточила се битка със своите

архиврагове, англичаните, успели да си спретнат няколко изгаряния за разтуха в дългите зимни вечери. Но на англичаните комай явно не им достигала храброст.

Една от причините за това може би е свързана с начина, по който е умряла Агнес Нътър, чиято смърт повече или по-малко отбелязва края на сериозната треска за лов на вещици в Англия. Виеща тълпа, докарана до върховен бяс от навика на тази жена да хойка интелигентно насам-натам и да цери хората, връхлетяла една априлска вечер в къщата й и я заварили как ги чака, облечена в палто.

— Забавихте се — рекла им тя. — От десет минути вече трябваше да горя.

После станала и бавно закуцукала през внезапно смълчалата се навалица, излязла от къщата и се запътила към струпаната набързо на селския мегдан клада. Легендата твърди, че се изкачила непохватно по нея и обгърнала с ръце кола зад гърба си.

— Добъре да го вържете — рекла тя на смаяния издирвач на вещици. А после, щом селяните заситнили към кладата, вдигнала хубавата си глава сред огненото сияние и рекла:

— Съберете се плътно насам, добри ми люде. Съберете се, дорде огъня едвам не ви опърля, защото казвам, че всички трябва да видят как умира последната истинска вещица в Англия. Защото аз съм вещица и затуй съм осъдена, ала не знам какво престъпление воистина съм свършила. И затуй нека моята смърт бъде поука за света. Съберете се плътно накуп, ви казвам, и добре запомнете каква е съдбата на ония, дето се бъркат в работи, дето не ги разбират.

А после очевидно се усмихнала, погледнала небето над селото и додала:

— И за тебе се отнася, гиди дърт тъпако ниеден!

И след това странно богохулство дума не изрекла повече. Оставила се да й запушат устата и стояла величествено възправена, докато припалвали с факлите сухите дърва.

Тълпата се скупчила по-наблизо — един-двама се позамислили дали са сторили каквото трябва.

Трийсет секунди по-късно взрив помел селския мегдан, покосил де що има живот в долината и го видели чак в Халифакс.

По-нататък имало много спорове от Господ ли бил пратен този взрив или от Сатаната, но бележка, намерена по-късно в къщата на Агнес Нътър, доказала, че всякаква божествена или дяволска намеса е била материално подпомогната от съдържанието на фустите на Агнес, в които тя предвидливо била скрила четирийсетина кила барут и още двайсетина кила клинци.

Освен това Агнес била оставила на кухненската маса до бележката, че се отказва от млякото, кутия и книга. Имало и подробни инструкции какво

точно да се прави с кутията и също толкова подробни инструкции какво да се прави с книгата: да се изпрати на сина на Агнес, Джон Дивайс.

Хората, които я намерили — те били от съседното село, взривът ги събудил, — решили да пренебрегнат наставленията и просто да изгорят къщата, но после огледали мъждукащите пожарчета и набодените с клинци руини наоколо и решили да не го правят. Освен това бележката на Агнес включвала точни до болка предсказания относно това какво именно ще се случи на хората, които не изпълнят нейните заповеди.

Мъжът, поднесъл факла към кладата на Агнес Нътър, бил издирвач на вещици — майор. Намерили шапката му кацнала на едно дърво на три километра оттам.

Името му, избродирано вътре върху бая големичко парче ширит, било Не-прелюбодействай Пълсифър, един от най-усърдните издирвачи на вещици в Англия. Може би бил донякъде удовлетворен да научи, че последният му оцелял потомък в момента, макар и без да знае, пътува към последната оцеляла потомка на Агнес Нътър. Сигурно би решил, че най-накрая едно древно възмездие ще се състои.

Но де да знаеше какво всъщност ще се случи, би се обърнал в гроба — само дето така и си бе останал без гроб.

Първо, Нют трябваше да направи нещо по въпроса с летящата чиния.

Тя се приземи току пред него на шосето тъкмо когато той се опитваше да намери завоя за Долен Тадфийлд и да тресне здраво спирачките.

Приличаше на всички ония рисувани летящи чинии, които бе виждал.

Докато се блещеше над картата, в чинията със съвсем прилично свистене се отвори люк и оттам се подаде блещукаща рампа, която автоматично се просна до шосето. Бляскава синя светлина засия и очерта три силуета на извънземни. Те слязоха по рампата. Или поне двата слязоха. Оня, дето приличаше на пиперница, просто се търколи и тупна долу.

Другите двама не обърнаха никакво внимание на трескавото му бибипкане и се приближиха до колата много бавно, по възприетия по цял свят маниер на полицаи, вече попълващи наум съответния акт. Най-високият — жълт жабок, увит в домакинско фолио — почука на прозореца на Нютон. Той смъкна стъклото. Онова нещо носеше огледални очила от ония, които Нют винаги наричаше наум „нюанс Люк Хладнокръвната ръка“.

— Добрутро, сър, мадам или безполовий — поздрави съществото. — Това ваша планета, да?

Другият извънземен, трътлест и зелен, беше хлътнал в крайпътната гора. С ъгълчето на окото си Нют го видя как срита едно дърво, а после прокара едно листо по някаква много засукана джаджа на колана си. Като че ли не остана особено доволно.

— Ми да. Предполагам — отвърна той.

Жабокът се загледа замислено към хоризонта.

— Отдавна си я имате, сър, нали тъй?

— Ъ-ъ… Лично аз не. Искам да кажа, като биологичен вид — някъде от половин милион години.