Добри поличби
Шрифт:
Човекът с партизанско име Тебешира пое пакета, пое и папката и се подписа. Докато се подписваше, писалката — започваше със З, следваше петно и накрая свършваше с нещо, което би могло да е „еност“, а можеше да е и „яване“.
— Много съм ви задължен, сър — рече куриерът.
Той тръгна обратно по брега към натовареното шосе, където беше оставил микробуса, като се опитваше да не поглежда към реката.
Зад него мъжът в бяло отвори пакета. В него имаше корона — диадема от бял метал, инкрустирана с диаманти. Няколко секунди той я оглежда със задоволство, после си я сложи. Тя заблестя в лъчите на изгряващото слънце. После
Белият се изправи. Едно може да се каже за замърсяването на въздуха — изгревите са трепач. Сякаш някой е подпалил небето. А някоя небрежно захвърлена клечка кибрит би могла да подпали и реката, но, уви, за това време нямаше. Той знаеше къде и кога е срещата на Четиримата и се налагаше да побърза, за да стигне там днес следобед.
Може би ще подпали небето, помисли си той. И напусна мястото почти незабележимо.
Почти беше време.
Куриерът беше оставил микробуса си на тревната ивица до шосето с две платна. Той заобиколи откъм страната на шофьора (предпазливо, защото разни коли и камиони продължаваха да се носят като ракети по завоя), бръкна през отворения прозорец и взе графика от таблото.
Значи му оставаше още само една доставка.
Прочете внимателно инструкциите, написани на квитанцията.
Прочете ги пак, като обърна особено внимание на адреса и съобщението. Адресът се състоеше от една дума: Навсякъде.
След това написа с протеклата писалка кратка бележка до Мод, неговата жена. Тя гласеше просто: „Обичам те.“
После върна обратно графика на таблото, погледна наляво, погледна надясно и тръгна целенасочено да пресича шосето. Тъкмо го беше преполовил, когато една германска таратайка изхвърча иззад завоя — шофьорът й беше луднал от кофеин, от малки бели хапченца и от транспортния правилник на Европейската икономическа общност.
Куриерът сподири с поглед отдалечаващото се туловище на колата.
„Брей — помисли си той, — изтърва ме на косъм.“
После погледна канавката.
Ох, помисли си.
— ДА — потвърди глас иззад лявото му рамо или поне иззад спомена за лявото му рамо.
Куриерът се обърна — и погледна, и видя. Отначало не можеше да намери думите, не можеше нищо да намери, но после целоживотният професионален навик надделя и той произнесе:
— Съобщение за вас, господине.
— ЗА МЕН?
— Да, господине. — Искаше му се все още да има гръклян. Ако си имаше гръклян, щеше да може да преглътне.
— Опасявам се, че пакет няма, господин… ъъ, сър. Само съобщение.
— ПРЕДАЙ МИ ГО ТОГАВА.
— То е следното, сър. Кхъ-кхъ. Ела и виж.
— НАЙ-СЕТНЕ — лицето му се хилеше, но пък с това лице нямаше как да е другояче.
— БЛАГОДАРЯ — продължи лицето. — ТВОЯТА ПРЕДАНОСТ КЪМ ДЪЛГА Е ПОХВАЛНА.
— Сър? — покойният куриер пропадаше в сива мъгла. Всичко, което виждаше, бяха две сини точки, които можеше да са очи, а можеше да са и далечни звезди.
— НЕ ГО СМЯТАЙ ЗА УМИРАНЕ — посъветва го Смърт. — ПО-ДОБРЕ СИ МИСЛИ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛ ПО-РАНО, ЗА ДА ИЗБЕГНЕШ НАВАЛИЦАТА.
Куриерът разполагаше с кратък миг да се почуди дали новият му познат не се шегува и да реши, че не, никак не се шегува; а после вече нямаше нищо.
Червено небе сутрин. Значи ще вали. Да.
Сержант
— Добре значи — рече той. — Значи си съвсем готов. Всичко ли взе?
— Тъй вярно, сър.
— Махалото за откриване?
— Махало за откриване, тъй вярно.
— Инструмента за притискане на палци?
Нют преглътна и попипа джоба си.
— Инструмент за притискане на палци — потвърди той.
— Подпалките?
— Сержант, наистина мисля, че…
— Подпалките?
— Подпалки 35 — отрони тъжно Нют. — И кибрит.
— Камбана, книга и свещ?
Нют опипа друг джоб. Вътре в него имаше хартиен плик, които съдържаше малко звънче от онези, които подлудяват зелените папагалчета, розова свещичка за рождени дни и малка книжка със заглавие „Молитви за мънички ръчички“. Шадуел му беше набил в главата, че макар и вещиците да са основната мишена, добрият издирвач на вещици не бива да пропуска шанса набързо да изгони някой и друг дух и затова по всяко време трябва да си носи полевия комплект.
35
Бележка за американци и други градски форми на живот: британците, живеещи на село, които отбягват парното отопление като нещо твърде сложно и във всеки случай подкопаващо нравствеността, предпочитат система от струпани малки парченца дърво и буци въглища, върху които се слагат големи мокри цепеници, вероятно направени от азбест; образуват се малки тлеещи купчини, известни като „Друго си е буйният жив огън, нали?“. Тъй като никоя от тези съставки не е естествено предразположена към горене, под всичко това те пъхат малка правоъгълна лепкава бяла бучка, която жизнерадостно пламти, докато не угасне под тежестта на огъня. Тези малки бели блокчета се наричат подпалки. Защо, никой не знае.
— Камбана, книга и свещ — потвърди Нют.
— Игла?
— Игла.
— Браво на момчето. Никога не забравяй иглата. Тя е щикът на твойта артилерия на светлината.
Шадуел отстъпи назад. Нют смаяно забеляза, че очите на стареца се насълзиха.
— Де да можех и аз да тръгна с тебе — рече той. — То ясно, че никаква няма да я свършим, ама хубаво щеше да е да се поразмърдам пак. Мъчен е тоя живот, ша знайш — всичкото т’ва лежане в мокрия треволяк, докато гледаш скришом дяволските им кълчотения. В кокалите ти се просмуква нещо, дето после те довършва.
Той изправи гръб и козирува.
— Тръгвай тогава, редник Пълсифър. Дано те следват войските на прославата.
След като Нют потегли, Шадуел се сети за нещо — нещо, което досега не бе имал възможност да направи. Онова, от което имаше нужда, беше карфица. Не военен модел карфица, която се употребява за вещици. Най-обикновена карфица, каквато можеш да забиеш в карта.
Картата висеше на стената. Беше стара. На нея го нямаше Милтън Кейнс. И Харлоу го нямаше. Манчестър и Бирмингам почти ги нямаше. Вече триста години това беше картата на главния щаб на армията. В нея все още стърчаха забити карфици главно в Йоркшир, Ланкашир и няколко в Есекс, но ръждата почти ги беше изяла. Навсякъде другаде само кафяви угарки свидетелстваха за далечната мисия на някой отколешен издирвач на вещици.