Добри поличби
Шрифт:
— Само на шейсет и пет километра оттук е — обади се той нерешително. — Мислех си, че бих могъл… така де, да отскоча утре дотам. И да поогледам, нали се сещате. Сам ще си платя бензина — додаде той.
Шадуел обърса замислено горната си устна.
— Т’ва място — рече той — да не би да се вика Тадфийлд?
— Точно така, господин Шадуел — потвърди Нют. — Как се сетихте?
— Чудех се на к’во ли си играят тия южняци — промърмори Шадуел.
— Мдаааа — произнесе той на висок глас. — Що пък не?
— Кой да играе, сержант? — попита Нют. Шадуел не му отговори.
—
Нют кимна.
— Тогаз да си тука в девет часа сутринта — нареди му Шадуел. — Преди да заминеш.
— За какво? — попита Нют.
— Да си земеш бронята от правда.
Тъкмо Нют си беше тръгнал и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Кроули, който даде на Шадуел горе-долу същите нареждания като Азирафел. Шадуел отново го изслуша проформа, докато мадам Трейси възхитено се суетеше зад гърба му.
— Два пъти ви търсят за един ден, господин Шадуел — рече тя. — Вашата малка армия сигурно настъпва със страшна сила!
— Мани съ от очите ми, чума такваз, поразата да те порази! — измърмори Шадуел и затръшна вратата. Тадфийлд, помисли си той. Е, добре. Стига да си платят навреме…
Нито Азирафел, нито Кроули командваха Армията на издирвачите на вещици, но и двамата я одобряваха или поне знаеха, че началството би я одобрило. Така че тя фигурираше в списъка на Азирафеловите посредници, защото беше, тъй де, Армия за издирване на вещици, а те трябваше да подкрепят всички, обявяващи се за издирвачи на вещици по същия начин, както САЩ подкрепяше всички, обявили се за антикомунисти. А в списъка на Кроули армията фигурираше поради малко по-засуканата причина, че хора като Шадуел не вредяха по никой начин на Адовата кауза. Тъкмо обратното, по всеобщо мнение.
Строго погледнато, Шадуел също не командваше АИВ. Според платежните му ведомости тя се командваше от генерал издирвач на вещици Смит. След него идваха полковниците издирвачи на вещици Грийн и Джоунс и майорите издирвачи на вещици Джаксън, Робинсън и Смит (без роднинска връзка между двамата). Следваха майорите издирвачи на вещици Тенджър, Кутиа, Млякоу и Бюфет, тъй като на този етап ограниченото въображение на Шадуел беше започнало да се опъва. Подир тях — капитаните издирвач на вещици Смит, Смит, Смит, както и Смийт и Пактака. А после — петстотин редници, ефрейтори и сержанти издирвачи на вещици. Мнозина от тях се казваха Смит, но нямаше значение, защото нито Кроули, нито Азирафел някога са си правили труда да четат чак до там. Те просто плащаха на всички тях.
В крайна сметка двете суми общо възлизаха на около шейсет лири годишно.
Шадуел по никой начин не смяташе, че върши нещо престъпно. Армията беше свещен дълг и човек трябваше да предприеме нещо. Старите монетки от по девет пенса не валяха като едно време.
Събота
В ранната съботна утрин на последния ден на света небето беше по-червено от кръв.
Куриерът на „Интернешънъл експрес“ зави внимателно край ъгъла с петдесет и пет километра в час, превключи
Излезе от микробуса и мигом се метна в канавката, за да избегне прииждащия камион, изскочил иззад завоя с такава скорост, че като нищо надхвърляше сто и тридесет километра в час.
Стана, подбра си очилата, сложи си ги отново, извади пакета и папката, изтръска тревичките и калта от униформата си, после се сети да размаха юмрук подир скоростно отдалечаващия се камион.
— Трябва да ги забранят, камиони с камиони проклети, никакво уважение към другите на платното, винаги съм казвал, винаги съм казвал без кола, синко, ти си си един прост пешеходец…
Той слезе от тревната ивица, прескочи една ниска ограда и се намери край реката Ук.
Куриерът на „Интернешънъл експрес“ тръгна покрай реката с пакета в ръце.
По-нататък на брега седеше младеж, целият в бяло. Друг човек не се виждаше. Косата му беше бяла, кожата му — бледа като тебешир; седеше и се взираше нагоре-надолу по реката, като че се наслаждаваше на гледката. Приличаше на викториански поет точно преди охтиката и злоупотребата с наркотици да са го погнали насериозно.
Човекът от „Интернешънъл експрес“ не ги разбираше тези работи. Искам да кажа, едно време, всъщност не чак толкова отдавна, покрай брега на всеки десетина метра клечаха въдичари; ухажващите се двойки тук, в Съсекс, идваха по залез-слънце да слушат ромона и бълбукането на реката, да се държат за ръце и да се лигавят като влюбени птички. И те с Мод, неговата булка, бяха правили същото, преди да се оженят. Идваха тук да се мляскат и в един паметен случай да се изпраскат.
Менят се времената, размишляваше куриерът.
Сега по реката ведро плуваха бели и кафяви скулптури от пяна и мътилка и често я покриваха по протежение на метри. А там, където водната повърхност се виждаше, тя беше покрита с тънък колкото молекула лъскав петрохимикален слой.
Чу се силно пърпорене. Чифт гъски, благодарни, че отново са в Англия след дългия изтощителен полет над Северния Атлантик, кацнаха върху дъгоцветната вода и безследно потънаха.
Смешен стар свят, размишляваше куриерът. Ей ти го Ук, навремето най-красивата река в тази част на света, а сега — просто превъзнасяна индустриална клоака. Лебедите потъват на дъното, а пък рибите плуват отгоре. Е, това е то прогреса. Прогреса не можеш го спря.
Беше стигнал до мъжа в бяло.
— Ще извинявате, сър. Партизанско име Тебешира?
Човекът в бяло кимна и не каза нищо. Продължи да зяпа реката и да следи с поглед една впечатляваща скулптура от мътилка и пяна.
— Толкова е прекрасно — прошепна той. — Толкова е прекрасно, мътните да го вземат!
Куриера сякаш за миг загуби дар слово. После автоматичните му системи сработиха.
— Смешен е тоя стар свят, нали грешка няма, такова де, обикаляш цял свят и разнасяш това и онова и после ей го на, буквално си си вкъщи, така да се каже, искам да кажа аз съм роден и съм израсъл тука, сър, и до Средиземно море ходих, и в Де Мойн, а т’ва е в Америка, сър, а сега ей ме на тука и пратка за вас, сър.