Голямата скука
Шрифт:
И за да ми даде време да размисля, тя допълва тоя път гласно:
— Поръчайте кафе и нещо безалкохолно, ако обичате… И бъдете добър да ме почакате. Искам да взема един душ.
ПЕТА ГЛАВА
И тъй, още едно голямо научно събитие отшумява в историята. Международният симпозиум по социология е закрит. Делегатите започват да напускат железобетонния хамбар на заседателната зала и аз се опитвам да сторя същото, преди някой от познатите ми да е сложил ръка върху мене. Измъкването обаче съвсем не е лесно, тъй като предвид на
— А, мистър Коев! Тъкмо вас търсехме — чувам зад гърба си тътнещия бас на Хигинс. — Вие ще дойдете следобед на екскурзията, нали?
Забравих да кажа, че последната манифестация на историческото събитие е една екскурзия до не знам къде си. Аз, разбира се, нямам никакъв специален интерес към това не знам къде си, както и към груповите обиколки с отокари, затуй бързам да съобщя на глухия, че много съжалявам, но…
— Ние също крайно съжаляваме — отвръща мистър Хигинс, като има предвид освен себе си и мистър Бери, който в този миг също се е появил запотен и сънлив, както винаги.
— Ето ви картичката с адреса ми — подхваща мистър Скелет. — Ако все пак решите да ни предложите нещо за издаване…
— …И ако пожелаете да ни погостувате в Щатите — добавя Бери, като подава и своята визитка.
— …Пишете два реда или просто телеграфирайте! — довършва Хигинс.
Подир което следват горещи ръкостискания и дружески потупвания по гърбовете.
Сеймур излиза от местата за делегати и се приближава до нас тъкмо по време на тая сърдечна церемония. Като изчаква отдалечаването на двамата, той запитва:
— Какво ви предложиха? Хонорар и стипендия?
— Нещо подобно.
— Наивници — свива рамене Сеймур. — Този род глупци още вярват, че неудобството да си приятел на Америка може да се обезщети с една стипендия.
— Вие оценявате доста скептично реномето на родината си.
— Аз оценявам всичко скептично, включително родината… а също и някои сънародници.
И като сменя тона, той подхвърля:
— Вие вероятно ще изпратите следобед нашата скъпа Дороти?
— Налага се.
— На мен уви не ще ми е възможно да присъствувам на това мило тържество. Но по-късно, ако желаете, бихме могли да се видим, за да продължим вчерашния така досадно прекъснат гуляй.
— С удоволствие.
Сеймур кима за сбогом и изчезва в навалицата на делегатите тъй бързо, че дори не улавя израза на облекчение, изписан в тоя миг по лицето ми.
Освобождението от Сеймур е всъщност само добавъчна причина за облекчението ми. Главният повод е фактът, че от тая заран вече не съм следен. По-точно казано, зад гърба ми не се движи брояч. А в нашата техническа ера това още съвсем не е доказателство, че не си следен. Но за да бъдеш засичан посредством система от невидими броячи и сложни апаратури, необходим е твърде сериозен мотив, какъвто, надявам се, липсва в държането ми, поне до този момент. Нещо повече. От гледна точка на датската полиция поведението ми би следвало да получи оценка „похвално“: прекарвам цялото
Прочее, додето се движа по Вестерброгаде към предварително набелязаната цел, аз си позволявам за един път лукса да се доверя на видимостта и да реша, че наблюдението ми засега е прекратено. Това ми дава куража три пресечки по-натам да вляза като у дома си през стъклената врата на импозантна сграда и да използувам звънеца, монтиран под ослепително-лъснатата месингова табела:
Малко по-късно след бегла справка, при която разпитващата ме секретарка получава изключително фалшиви данни, аз съм въведен в кабинета на самия главен директор.
Главният става от креслото зад бюрото си, подава ми ръка с едно усмихнато озъбване и тутакси пак сяда, сякаш се е боял някой да не заеме мястото му по време на ръкостискането.
— На вашите услуга, господин… — той поглежда визитната ми картичка, поставена на бюрото — господин Сидаров!
— Зидаров — поправям го любезно. — Нашите имена са малко трудни за произнасяне.
— Да, да, малко трудни, господин Зидаров — озъбва се отново главният, но тоя път съвсем късо, за да ми внуши, че не сме седнали тук да се зъбим един на друг.
— Аз всъщност само минавам през Копенхаген, на път за Стокхолм — обяснявам все тъй любезно, сякаш тази подробност може да има някакво значение за „Универсал“. — Имам нареждане да се осведомя кога ще ни доставите машините, поръчани от господин Тодоров.
— Съжалявам, но ние изобщо не мислим да ви ги доставяме — отвръща директорът, като за трети път се озъбва.
— Обаче вие сте приели поръчката и господин Тодоров ви е заплатил уговореното капаро…
— Господин Тодоров не ни е заплатил никакво капаро — поклаща глава човекът зад бюрото.
— Тук трябва да има някакво недоразумение… — мърморя аз. — Вие сте изпратили потвърдително писмо в смисъл, че ще изпълните поръчката според одобрената от нас оферта…
— Да. Само че един ден по-късно господин Тодоров се яви повторно тук и вместо да внесе капарото, съобщи, че неговият институт засега се отказва от сделката. Смятате ли, че е било необходимо да пишем ново писмо, за да анулираме старото и да осведомяваме вашия институт за собственото му решение?
Въпросът е зададен просто за ораторски ефект, така че аз се ограничавам с един съвсем косвен отговор:
— Съжалявам, но ние явно не сме били точно информирани…
— Как? Нима господин Тодоров досега не ви е информирал? — вдига вежди полуучудено, полуиронично главният.
— Там е работата, че той все още не се е прибрал… и ние нямаме никакви сведения за мотивите на това негово действие — обяснявам аз.
Подир което добавям още няколко фрази, за да придам възможно по-приличен вид на отстъплението си, сбогувам се и отново се впускам в датското всекидневие.
„Нямаш сведения ли? — говоря си наум, додето измервам Вестерброгаде в обратна посока. — Ето ти ги сега сведенията: офейкал е с парите. Поставил ги е в една чанта и е офейкал. Оттук нататък задачата може да се реши и без електронна машина.“