Голямата скука

Райнов Богомил Николаев

Казах вече, че познавам Тодоров. Може би само съм пропуснал да добавя, че никога не съм имал особено високо мнение за тоя човек. Но и никога не съм виждал в него вероятен предател.

Отдалеч се задава такси и аз едва не го изтървавам, зает мислено с биографията на Тодоров. Срещата с Тодоров обаче ще я отложим за по-нататък, а именно за деня, в който благоволи да ни съобщи адреса си. Засега имам среща с представител на другия пол — и по-точно — с дамата в розово. Качвам се в таксито и се отправям към „Англетер“.

Дамата в розово този път наново е в зелено, също както в деня на нашето запознаване. Спомени. И също както в оня първи ден, аз си позволявам

да подхвърля вместо комплимент:

— Този зелен цвят, който тъй отморява очите…

— Вие би трябвало да играете билярд, Майкъл, вместо да се занимавате с кавалерство — отвръща Дороти.

Интимният ни разговор протича в хола на „Англетер“, а холът в този обеден час е доста оживен.

— Не желаете ли да седнем някъде на по-спокойно?

— Браво, сетихте се! — кима одобрително дамата в резеда. — Ако сте намислил вече и името на ресторанта, ще кажа, че сте станали просто неузнаваем.

— Ресторантът е в съседното помещение.

Дороти свива устни в знак на разочарование, но след миг лицето й се прояснява:

— Всъщност това наистина е идея: щях да си замина, без да разбера как готвят в „Англетер“.

Обедът се точи близо два часа, както става винаги в подобни екстрени заведения, придружен от многократни ритуали с връчване и прибиране на менюта и карти за вина, с кулинарни консултации между дамата и метр д’отела и с демонстрации на спиртни примуси и други аламинутни номера. Но макар тия операции да заангажират немалка част от вниманието на Дороти, това съвсем не й пречи да поддържа разговора с неотслабващ ритъм. Тя обаче старателно се пази да засяга снощните теми. Затуй пък аз не пропускам да запитам полугласно:

— Не смятате ли, че Сеймур би могъл да научи нещо за нашите проекти?

— Не. Освен ако вие проявите глупостта да го осведомите.

— Той би могъл и без моя помощ да се осведоми. Доколкото съм чел тук-там, днес и шепотът се записва…

— Не ставайте маниак на страха, Майкъл — усмихва се жената. — Ние с вас не сме чак толкова подозрителни, та да се вслушват в шепота ни.

Тя хвърля поглед наоколо, сякаш да се увери, че Сеймур наистина не се намира нейде в съседство, а после добавя:

— Аз пък мислех, че съвсем сте забравили предложението ми…

* * *

Параходът за Малмьо тръгва чак в 6 часа следобед и Дороти решава да използува свободното време, за да направи някои последни покупки. Тя, слава богу, не ме поканва да я придружа в лова на морски сирени и датски гербове. Прибирам се в стаята, хвърлям сакото на стола и заемам любимото си работно положение — хоризонталното.

„Ти, мисля, добре познаваш Тодоров“ — бе казал генералът, когато ме изпращаше. Аз бях на същото мнение. А сега се оказва, че и двамата сме се лъгали.

В началото познавах само Маргарита. Но по-късно около Маргарита се завъртя Тодоров. Бил приятел на леля й или на чичо й, или нещо от тоя род. А целта му, разбира се, беше да стане приятел и на Маргарита. Тава не ме дразнеше, може би защото не можех да го възприема като вероятен съперник. Подир няколко месеца нещата се измениха, обаче тогава пък си казах, че ако една жена е решила да бяга, тя ще го стори и с Тодоров, и без Тодоров.

Първото ми сблъскване с него стана на улицата. Беше пролет, и работният ден бе свършил, и ние вървяхме с Маргарита по „Руски“, тъй като бях прескочил да я взема от Университета. Минавахме край градинката при Военния клуб, когато срещу нас се зададе елегантен мъж от западен тип и с българска физиономия. Забелязах го, защото гледаше дамата

ми повече от съсредоточено. Маргарита не бе изключителна красавица и във всеки случай нямаше вид на кинозвезда, ала не знам защо мъжете по улицата винаги се заглеждаха в нея. Това също не ме дразнеше. Искам да кажа, не ме дразнеше вече, тъй като отдавна бях свикнал.

Само че тоя български западняк, който идеше срещу нас, не само гледаше с очи дамата ми, но дори й се ухили. Бях се приготвил вече да възразя, когато Маргарита също се ухили и двамата спряха и почнаха да се здрависват и да си разменят реплики от рода на „Как е еди-кой си?“ и „Какво прави еди-коя си?“

Понеже двамата достатъчно добре се забавляваха и понеже разговорът не ме интересуваше особено, аз продължих пътя си, като крачех бавно, за да дам възможност на Маргарита да ме настигне. Две минути по-късно тя се изравни с мене запъхтяна, обаче вместо да ми благодари за тактичността, побърза по обичая си да ме накаже с мъмрене:

— Ти просто умираш да се покажеш възможно по-невъзпитан.

— Съвсем не — възразих. — Работата е там, че ние с теб сме възпитани различно.

— Точно така!

— Аз например, когато съм с теб и някой ме спре, имам смешния навик най-първо да ви запозная…

— Аз също щях да ви запозная, ако ти не беше побягнал…

— Ако знаех, че ми готвиш такъв сюрприз, положително щях да дочакам края на беседата ви.

— Ти си невъзможен! — въздъхна Маргарита, което на нейния жаргон означаваше, че се предава.

А после, сякаш не е имало и помен от свада, взе да ми обяснява какви са връзките на тоя Тодоров с нейната леля, колко мил човек е той и каква отговорна длъжност заема във външната търговия.

Няколко дни по-късно щастието наново ми се усмихна, в смисъл че ми се откри нов шанс да се запозная с милия човек. Този път нямах никаква възможност да пропусна шанса, понеже сам Тодоров ни канеше на гости у дома си.

В скоби казано, ако има нещо, което да мразя повече от писането на писма, то е ходенето по гости. В случая обаче бе изключено да откажа, тъй като Маргарита би изтълкувала всеки отказ за проява на неприязън, разбирай ревност. Най-глупавото е, че действително изпитвах нещо като неприязън към тоя мил човек. Не знам дали съществува любов от пръв поглед, но при мене антипатията от пръв поглед е факт и историята с Тодоров беше свързана още от началото с чувство на антипатия, съвсем безпричинна, защото не познавах изобщо този човек, а дори и когато малко го опознах, не можех да кажа нищо против него. Единствената характеристика, която бях в състояние да му дам, се изчерпваше с констатацията, че той е всичко това, което аз не съм.

Прочее отидохме на гости и домакинът наистина ни прие твърде мило и през цялото време се държа крайно мило, тъй мило, че на хора като мене, дето не обичат кафето с много захар, би им прилошало.

— Можете да си изтриете тук обувките — забеляза Тодоров, като ни въведе в антрето, но това също бе казано толкова мило, сякаш той се грижеше не за чистотата на апартамента си, а за чистотата на обувките ни.

Подир което ни бе даден свободен достъп до хола. Холът, както и останалите помещения, представляваше истински малък бисер на вътрешната декорация и на съвременната техника. Поласкан от изострения интерес на Маргарита към обстановката, домакинът тутакси се впусна в словесни обяснения и нагледни примери за качествата на небесносиния мокет, на свръхмодерните мебели, на телевизора, радиограмофона, магнетофона, комбинацията библиотека-бар плюс витрина за сувенири и пр., и пр.