Голямата скука

Райнов Богомил Николаев

Това ми даде възможност да изпуша спокойно една цигара, седнал на дивана до прозореца. Съвсем спокойно, въпреки че възклицанията на възхищение, които Маргарита надаваше, целяха главно да ме ядосат.

Недоволна от апатията ми, Маргарита, изглежда, реши да ме въвлече в пороя на възхищението, защото тъкмо при огледа на споменатия библиотечно-бюфетно-витринен хибрид, не се въздържа да забележи:

— Гледай, Емиле, какви приказни венециански кристали! А ти, дето толкова често пътуваш, никога нищо не си донесъл!

— Вие сте от външно министерство? —

реши да запита в тоя миг Тодоров.

— Не — отвърнах.

И понеже Маргарита също замълча, той веднага разбра от кое министерство съм. Подир което пиеската „Вълшебният замък“ продължи, като действието се пренесе в спалнята, кухнята и дори банята на замъка. Без мене, разбира се.

Маргарита не бе чак толкова вятърничава, че да изпада в захлас пред един хладилник. И ако даваше вид, че изпада в захлас, то беше, за да ми натрие носа. „Ето, виждаш ли как живеят хората!“ — това означаваха всички тия възклицания на нейния жаргон. Защото основната теза на Маргарита от известно време насам беше, че ние не живеем, както трябва. Хората живеят, а ние — не.

Искам да отбележа за свое оправдание, че дори в ония години на младежка непримиримост аз не бях принципен враг на удобствата, стига създаването на тия удобства да не е свързано с маса други неудобства. Нямах нищо против и домакинската техника. Мислех просто, че както е глупаво да се отказваш от техниката, също тъй глупаво е да я боготвориш. А Тодоров именно я боготвореше и сочеше своите хладилници и бойлери с такъв апломб, сякаш показваше съкровищата на Лувъра.

— Наистина, чудесно сте се наредили — заключи Маргарита, след като екскурзията приключи и двамата наново се озоваха в хола.

— Човек, който не може да уреди квартирата си, трудно ще уреди обществото — отвърна скромно домакинът.

— Това го кажете на Емил.

— Всъщност вашата специалност, ако се не лъжа, беше търговията… — промърморих просто за да уточня на кой тъкмо сектор Тодоров се грижи за обществото.

Но домакинът вероятно бе изтълкувал другояче бележката ми, защото произнесе докачено:

— Ами че без търговия обществото…

— Оставете! — спря го Маргарита. — Емил гледа с презрение на всички професии вън от своята собствена.

Може би в ония години бях още доста самонадеян, ала това не ми попречи да усетя от думите й, че почвам да изоставам в състезанието. Само че аз и не мислех да се състезавам. Да се състезаваш за една жена, това е приблизително еднакво обидно и за тебе, и за жената, на която се определя ролята на веществена награда от съмнителна стойност. Или както казваше някога нашата надзирателка в сиропиталището: „Който се държи примерно, ще получи на обяд мляко с ориз.“

— Аз уважавам героичните професии, но не смятам, че героизмът е само техен патент — говореше Тодоров.

— Напразно се засягате — отвърнах. — Нямам никакви претенции за героизъм.

— Криво се изразих. Искам да кажа, че кръгът на хората, които защищават интересите на родината, е много по-широк от вашите служебни среди.

— Съвсем вярно — кимнах. — Докъде ще я докараме,

ако само служебно браним родината…

Тая проява на отстъпчивост от моя страна подобри настроението на домакина и той започна от своя страна да ми излага икономическото значение на търговията — външна и вътрешна, — разбира се, в най-общи линии. Изобщо Тодоров говореше с мене в добродушен и леко нравоучителен тон, като се опитваше да ми обясни някои азбучни истини, макар и без голяма надежда за успех.

— И все пак външната търговия е във всяко отношение по-примамлива — осмелих се да забележа по едно време.

Но Маргарита, усетила приближаващата опасност, побърза да възкликне:

— Какво разкошно огледало!…

— Особено когато вие сте отразена в него — добави галантно домакинът.

След което минахме към кафето и бонбоните.

* * *

Часът е шест. Черно-белият параход надава дрезгав и решителен рев сякаш му предстои презокеанско пътуване, макар че всъщност рейсът до Малмьо трае не повече от час. Машините ускорено затракват и корабът бавно се отделя от кея. Дороти е застанала на палубата в елегантния си морски костюм на сини и бели черти, както се полага за едно такова морско приключение. Тя вдига ръка за прощален поздрав и ние с Грейс правим същото от кея.

За щастие пътническият параход тутакси изчезва зад някакви товарни кораби, така че ръцете ни не отмаляват от махане.

— Ще вземем ли такси? — питам секретарката, застанала като мумия до мене.

— За какво ни е? Мистър Сеймур живее съвсем наблизо.

Изминаваме стотина метра по кея и завиваме в широка тиха улица. На срещния ъгъл се издига модерен хотел с фасада от дялан камък и неонова фирма КОДАН.

— Каква мъртвешка външност… — произнася Грейс.

— Вие обиждате хотела ми — забелязвам с укор.

Наистина аз съм се прехвърлил тук, и то само преди един час. Вярно е, че боядисаната с блажна боя фасада на „Англетер“ е значително по-бяла от тая на „Кодан“. Но да плащам такъв разорителен наем само за степента на бялото и за стила на мебелите, съвсем не е в привичките ми.

— Не говоря за хотела, а за склада — уточнява жената.

Тъкмо до „Кодан“ се издига наистина огромно пристанищно депо с мрачна, почти злокобна външност, с безбройни, залостени с ръждиви капаци прозорци и с островърхи потъмнели кули.

— Каква мъртвешка външност… — повтаря Грейс.

— Не допусках, че държите на външността.

Секретарката не отговаря и продължава да крачи с равната си и енергична почти мъжка стъпка.

— Изобщо вашата външност и държане са просто отрицание на името ви — продължавам аз, тъй като доколкото знам английски, Грейс означава не друго, а грация.

— Човек не си избира името сам. Името ви се натрапва от родителите, а държането — от професията — забелязва сухо жената.

— Само че вашето държане е свойствено предимно на тия секретарки, които са надхвърлили петдесетте, стройни са като дъски за гладене и се радват на лошо храносмилане.