Голямата скука
Шрифт:
— Майкъл!
Това е, разбира се, моят американец с киселата физиономия.
— Извинявам се за снощи — казва той, като излиза от колата, изплюва увисналата на устните си угарка и ми подава ръка. — Бях съвсем забравил за една неотложна визита и стана тъй, че закъснях.
Той очевидно бърза да променя разговора, защото минава тутакси към проблемите на библиотечното дело.
— Каталогът е тук, в този хол… Предполагам, че сте ориентиран.
— Да — кимам. — Вече минах веднаж насам.
— Аз работя ей там — посочва Сеймур крилото вляво. — Вторият етаж, последният кабинет. Като свършите, обадете ми се, ако желаете…
Разменяме по едно любезно
Каталогът наистина се намира в хола на светилището, но аз само напосоки отварям две-три чекмеджета с надпис „социология“ просто за да се ориентирам в обстановката. Колкото и милиони томове да са складирани тук и колкото сведения да са събрани във всеки един том, сигурен съм, че никой от тях не съдържа онова единствено сведение, което в момента ми е нужно: адресът на Тодоров.
Затова три минути след като съм влязъл от предната врата, решавам да изляза от задната. Озовавам се в някакъв покрит с калдъръм двор, минавам през висок свод, прекосявам втори двор и ето ме на улицата.
— Градският площад! — казвам, като спирам първото появило се такси.
Да откриеш сред големия град един човек, който навярно е направил всичко необходимо, за да не бъде открит — такава е задачата. Да го откриеш, без да главоболиш съответните адресни служби и без да прибягваш до рисковани разпити — такива са условията за изпълнение на задачата.
Като отправна точка при подобно издирване може да се вземе под внимание професията на човека, връзките му, функциите му в момента. Но професията той вече не я упражнява, връзките отдавна са скъсани, а функциите му са именно да се крие. Прочее остава един-единствен заслужаващ внимание факт: парите. Дори да е предал стоте хиляди долара на Соколов, Тодоров разполага с още триста хиляди. А той е достатъчно опитен и предпазлив, за да остави подобна сума в някое импровизирано скривалище. Човек като него, свикнал да работи с банки, положително ще внесе парите по сметка. Само че банките и банковите клонове в тоя град се срещат почти тъй начесто, както и кафенетата.
Освобождавам таксито на Градския площад и влизам в Спестовната каса. В тая каса е вложена най-голямата ми надежда, защото повечето хора по редица причини предпочитат това учреждение пред останалите банки.
— Искам да внеса 500 крони по сметката на господин Тодор, — обяснявам, като заставам пред съответното гише.
Чиновникът се отправя към чекмеджетата с фишовете, преглежда старателно картоните в едно от тях, после се връща:
— Нямаме такъв клиент.
— А! Как е възможно!… — правя учудена физиономия.
Вместо отговор човекът само свива рамене.
Втората банка от дългия списък, който съм направил още снощи, ровейки телефонния указател, се намира малко по-натам на същата улица.
— Тодор ли казахте? — пита чиновникът, додето рови фишовете.
— Да, да: Тодор.
— Нямаме такъв.
Сцената се повтаря с незначителни нюанси в още шест банки, разположени все в центъра. Свойственият ми инат настоява да продължа издирването, но часовникът казва: не. Време е да се върна и да потърся Сеймур. Дори и отдавна вече да не вярва на социологичните ми интереси, той в никакъв случай не бива да отгатва истинските ми задачи.
Ние сме се разположили на терасата на ресторанта и опитваме вкуса на току-що донесеното „мартини“. От едната ни страна е морето, от другата — зеленината на парка, а по средата се откроява легендарната „Малка сирена“, седнала на края на брега върху огладения от вълните камък
— Вижте го това човечество, което се храни с митове — забелязва Сеймур по адрес на групичката туристи. — Още една тема за социолог като вас.
— А защо не за такъв като вас?
— За мене темата е изчерпана. Посветил съм й дори един малък труд, озаглавен „Мит и информация“.
— Моля да ме извините за невежеството…
— О, вие не сте длъжни да следите всичко, което се печата, а и книгата ми не е чак такъв шедьовър, че да заслужава специално внимание. В нея са изложени няколко съвсем елементарни истини и тия истини биха могли да се формулират на две страници. Но понеже в наше време всяко нещо трябва да се доказва, монографията ми представлява не две, а двеста страници.
Сеймур посяга към чашата си, обаче вижда, че тя е празна, и предлага:
— Да вземем още по едно мартини, а?
Той прави знак на келнера и отново се заглежда към групичката туристи край бронзовото момиче, а после премества очи към насрещните докове, дето над сивозелената вода ярко се открояват червените петна на два парахода в ремонт, прясно боядисани с миниум.
Фактът, че американецът изглежда добре осведомен в социологията, досега не ми е правел особено впечатление. Аз също се стремя да изглеждам осведомен, без да съм социолог. Но това, че е публикувал книга, донякъде ме изненадва. Би следвало да призная дори, че ако Дороти не беше ми надрънкала известни неща и ако ситуацията бе по-друга, едва ли бих изпитал определени съмнения относно светското положение и научната професия на тоя човек. Сивите му дискретни костюми с безупречна кройка, скъпите обувки, патинирани тъй, че да не изглеждат просташки нови, макар да са нови, луксозните бели ризи, правени по поръчка, тъмносините или тъмночервени връзки от дебела коприна и дори пренебрежението му към светската етикеция, без да говорим за малките подробности на поведение и държане — всичко това явно е присъщо на Сеймур, а не възприето като мимолетна фасада, и всичко то надхвърля обичайния стандарт на професионалиста разузнавач.
И после — очите. Не знам как точно, обаче съм свикнал да разпознавам професионалиста най-вече по погледа. Тоя поглед, колкото и да се прикрива, носи у себе си една фиксираща острота, една изпитваща те и опипваща те недоверчивост, едно дебнещо търсене и едно спотаено очакване. В тоя поглед има нещо от безпощадния лъч на бойните прожектори, които изследват враждебните мрачини. Сивите очи на Сеймур, когато не са съвсем присвити, изразяват само умора или отегчение. Ако те слуша, той не ти досажда с погледа си, а седи, леко навел глава. Ако те поглежда, когато сам почне да говори, прави го без всяка настойчивост, просто сякаш да провери дали следиш мисълта му. Това не е поглед на професионалист, или е поглед на професионалист от голяма класа, свикнал да се прикрива дори с туй, което най-често ни издава — очите.