Голямата скука
Шрифт:
— Които имат все пак някакво значение — добавям, тъй като събеседникът ми замълчава.
— Абсолютно никакво, драги мой! Би трябвало да се върнете към създателите на лингвистическата философия, към Хейр или дори към Айер, или даже да прескочите още две столетия назад към Дейвид Юм, за да разберете, че всички тия морални категории са равносилни на безсмислица.
— Не е ли по-добре, вместо да се връщаме към лингвистиците, да се върнем към здравия разум? — предлагам на свой ред. — Вие, примерно, сте американец, а аз — българин…
— Почакайте, знам какво ще кажете — спира ме Сеймур. — Само че дали
— Дали съм син на една или друга майка, това е също биологическа случайност, но все пак човек обича своята майка, а не чуждата.
— Защото своята е по-грижовна от чуждата. Въпрос на изгода, Майкъл, нищо повече. Ще обичате ли майка си, ако тя без причина ви бие и наказва?
— Няма такава майка, която без причина да бие и наказва децата си — възразявам с тон на специалист, макар че никога не съм имал ни майка, ни мащеха.
— Ще обичате ли родината си, ако тя ви отхвърли? — настоява американецът.
— Родината не може да ме отхвърли, ако аз не съм я отхвърлил.
— Не извъртайте, Майкъл. Допуснете, че по една или друга причина родината ви е отхвърлила. Ще я обичате ли все пак?
— Без съмнение. И с цялото си същество. Нещата, които могат да се обичат с цялото същество, не са толкова много, Уйлям.
— А коя е родината на един субект, чиято майка, да речем, е българка, а баща му — американец? — продължава да упорствува Сеймур.
— Тази, която той си е избрал. Тази, която му е по-скъпа. Във всеки случай човек не може да има две страни за родина. Думата „родина“ няма множествено число на никой език, Уйлям.
— Думата „човечество“ — също — напомня събеседникът ми.
— Вярно. И какво от това?
— О, за мене това е само една граматическа подробност. Но понеже вие държите на морала, сигурен ли сте, че като работите за вашата родина, вие работите за човечеството?
Готвя се да отвърна, когато пред нас изниква келнерът, мъкнещ малка масичка. И тук ще има спиртници и аламинутни номера.
Обедът е приключил. Келнерът, прибрал сметката, се отдалечава.
— Грейс доста се забави — установявам, след като допивам кафето си.
— Значи, няма да дойде — отвръща безучастно Сеймур. — Можем да ставаме.
Слизаме по стъпалата на терасата и тръгваме по крайбрежната алея, но не към колата, а в обратна посока. Излишно е да уточнявам, че посоката е избрана от американеца, очевидно жадуващ да се поразтъпче подир скромното пиршество. Аз лично бих предпочел да се настаня в плимута, въпреки че пътеката в тоя ранен следобеден час е твърде примамлива с прохладата на зелените сенки и с капризните завои сред дърветата и градинските храсти.
— Надявам се, че мъжката компания не ви досажда… Особено след като снощната бе строго женска… — подхвърля спътникът ми.
— Разнообразието винаги е за предпочитане — задоволявам се да отвърна.
— Сигурен ли сте, че държите на разнообразието?
— Вие, изглежда, внимателно ме изучавате… — измърморвам вместо отговор.
— Може би, но не особено внимателно. Аз изучавам всичко, което е пред очите ми. Една машинална привичка за убиване на скуката. За жалост у вас няма почти нищо за изучаване…
— Много съжалявам…
— Не
— Защо? Хубавите питиета, а отчасти и хубавите жени…
— Не. Вие не придавате особена стойност нито на едното, нито на другото. И според мене сте напълно прав: и двете са удоволствия от второ качество.
— Защо трябва да бъдем толкова строги? — опитвам се да възразя. — Ако една жена е съблазнителна…
— Жената не е никога съблазнителна. Тя е само жалка. Винаги жалка. Когато видя някоя да кръстосва крака и да ги разголва под носа ми със самочувствието, че разкрива изкусителни прелести, иде ми да забележа: „Пуснала ви се е бримка, мадам!“
— Вие обезглавихте половината човечество.
— Защо половината? Мъжете са не по-малко жалки. Мъжете със своите мании за величие и жените с техните емоции и месечни неразположения, без да говорим за общата у двата пола алчност… Изобщо целият този свят от човеко-насекоми…
— Интересно, къде поставяте себе си? — питам само за справка.
— Точно там, където са и другите. Но когато прогледаш и видиш ясно към какъв свят принадлежиш, това поне те освобождава от комизма на едно глупаво самочувствие.
Сеймур спира на алеята пред една скамейка, прокарва недоверчиво ръка по боядисаната с бяла боя седалка и като се уверява, че скамейката е чиста, сяда нехайно в единия й край. Не ми остава, освен да последвам примера му и да се настаня в другия край.
— Моето щастие или нещастие е, че прогледах твърде рано, Майкъл.
Тая фраза, идваща непосредствено след инсталирването на скамейката, ми внушава, че се касае за късо встъпление към дълъг монолог и аз мислено казвам сбогом на банковите занимания, предвидени за следобеда.
— Оня ден вие ми казахте, че се бия твърде добре за един социолог. Но аз не съм се родил социолог, нито богат човек, а бях уличен хаймана и като уличен хаймана имах достатъчно време да изуча нашето процъфтяващо общество откъм задния двор… Какво ми предстоеше да стана? Прислужник на асансьор или в най-добрия случай дребен гангстер, ако не се бе намесил вуйчо ми и не се бе погрижил за момчето на покойния си брат. Но вуйчо ми, забележете това, се намеси не от филантропия или от роднински чувства, а просто за да има в мое лице един наследник, комуто да завещае милионите си. Всъщност, за да си осигури наследник, той бе прибягнал преди туй до друга операция. Бе се оженил на стари години за някаква млада красавица, с надеждата, че тя ще му роди дете. Но тя не му роди дете, а след като за късо време му измъкна доста пари, поиска развод и издръжка, въоръжена с един железен мотив: импотентност на партньора. Едва тогава вуйчо ми се сети за мене и ме прибра, но не мислете, че започнах да се къпя в реки от мляко и мед. Това бе един страшно стиснат и тираничен старец, който броеше всяка стотинка по издръжката ми и който държеше на всяка цена да стана финансист, за да поема впоследствие ръководството на собствената му банка.