Голямата скука
Шрифт:
В ранната неделна утрин аз съм единственият клиент на сладкарницата и вероятно още за дълго ще бъда единствен. Това ми дава възможност да изпия кафето си без бързане и едва след туй да хвърля бегъл поглед към рафтовете с пъстри бонбонери, обвити в панделки.
— Бих искал да пратя на един познат кутия хубави бонбони — казвам, като ставам и се приближавам до витрината.
— Днес е неделя, знаете… — отвръща колебливо жената зад тезгяха, на един английски, малко по-развален от моя.
— Вярно. Обаче тъкмо
Стопанката оставя за миг кърпата, с която бърше апарата за еспресо и извиква към съседното помещение:
— Ерик!
После обяснява:
— Ще пратя малкия. Какви бонбони искате?
— Нещо наистина хубаво.
Обстоятелството, че искам нещо наистина хубаво, прави жената още по-сговорчива. Тя сваля от рафта три-четири големи кутии и започва да ме запознава с качествата на съответните шоколадени лакомства. Точно в тоя момент в сладкарницата се втурва „малкият“. Това е дванайсетгодишен хлапак с енергично вирнат нос и предприемчив вид. Избирам една скъпа бонбонера и съобщавам на стажанта-куриер най-необходимите данни:
— Господин Тодороф, Ньоре Зьогаде 35. Не знам точния етаж, защото отскоро се е преместил на тоя адрес, но смятам, че ще намерите апартамента.
— Ще го намеря, господине, не се безпокойте — отвръща стажантът-куриер с една самоувереност, която може само да ме радва.
Както гласи поговорката „ден без среща със Сеймур е изгубен ден“. Но напоследък в моя календар подобни изгубени дни не са предвидени. Дори в неделята, която според християнските обичаи е определена за почивка, Уйлям се е постарал да ме обремени с покана за следобедно гостуване.
С цел да си отмъстя за тая му любезност, а също и за да се измъкна възможно по-рано, позвънявам на вратата му още в два часа. Обаче надеждата ми да наруша следобедната почивка на американеца не се оправдава. Непознат прислужник ми отваря и ме изпровожда до някаква старинна трапезария, чието съществуване в тоя обширен и мъртъв апартамент изобщо не съм подозирал. Грейс и Сеймур са още на масата, а кафето току-що е поднесено.
— А, идвате тъкмо навреме! — посреща ме радушно Уйлям.
И нарежда на прислужника:
— Питър, донесете още кафе, а също и коняк, ако обичате.
Настанявам се на масата, около която биха могли да се настанят още една дузина хора и тутакси се включвам в общото мълчание. Лично на мене мълчанието никога не ми досажда, особено ако имам пред очите си такива апетитни шедьоври като окачените в трапезарията холандски натюрморти: дивеч, грозде, праскови и полуобелени лимони, без да говорим за кристалите и кадифените завеси.
— Кулинарна живопис… Гастрономическа лирика… — избъбря Сеймур, като забелязва вниманието ми към натюрмортите.
— …Митове на алчния стомах — допълвам.
— Точно така. Понеже буржоата няма физическа
Питър безшумно се появява със сребърен поднос и поставя пред мен каничка димящо кафе и бутилка енеси. С мрачното лице и мъртвия си поглед той е чудесно допълнение към околната обстановка.
Довършваме обреда на кафето в мълчание, всеки зает с мислите си или стремящ се да долови мислите на другите двама. Грейс и тоя път е в лъчезарен летен тоалет, но стойката и поведението й са съвсем канцеларски.
— Тая маса е тъй широка, че присъствуващите би трябвало да разговарят помежду си с телефон — забелязва Сеймур. — Да минем оттатък, а?
Прочее подир къса групова екскурзия от стая в стая, ние отново се озоваваме в помещението библиотека. Питър тутакси изниква изневиделица с подноса, оставя до бутилките на масичката кофичка лед и шише сода и се отдалечава. Грейс се готви да го последва, ала в тоя момент американецът взема подвързания том, хвърлен в едно кресло, и запитва секретарката:
— Тази книга откъде я извадихте?
— Аз я извадих — казвам.
Грейс излиза, додето Сеймур небрежно прелиства книгата.
— „Опасни връзки“… За мене ли я извадихте, или за Грейс? — усмихва се той и запраща тома на кушетката.
— Мисля, че тя се отнася за всички ни по малко, но най-много за мене.
— Значи, смятате, че това са опасни връзки? — подхвърля американецът, като прави многозначителен жест между себе си и мене.
— А вие как смятате?
— В такъв случай, какво чакате, за да ги прекъснете?
— Вие знаете много добре какво чакам, Уйлям: опасната фаза.
— Ясно. Вие се забавлявате да изследвате развитието на една опасна връзка до момента, в който тя наистина почне да става опасна. Обаче това е половинчато изследване, Майкъл. Нещата трябва да се довеждат докрай.
Сеймур поставя в чашата си лед, налива акуратно два пръста уиски, добавя малко сода, а сетне се отпуска в едно кресло и запалва цигара. Аз също сядам и паля цигара с най-непринуден вид, сякаш току-що чутите встъпителни думи не са нищо повече от празни приказки.
— Вижте, Майкъл — обажда се отново събеседникът ми, след като е забучил папиросата в ъгъла на устата си. — Ако има на тоя свят човек, от когото не следва да се боите, това съм аз.
Той ми отправя погледа на присвитите си очи и дори леко ги отваря, колкото да преценя съдържащата се в тях искреност.
— Аз съвсем не се боя от вас, Уйлям.
— Боите се. Може би не лично от мене, а от нещо, което смятате, че е свързано с мене. И понеже вече сме стигнали до темата „Опасни връзки“, нека оставим настрана еротичната литература и да преминем към разузнаването.