Голямата скука
Шрифт:
Моите американски познати… Те са останали словом и цифром двама. Няма го многогласния шум на конгресните кулоари, на коктейлите и на пъстрото сборище у Тейлърови. Няма я Дороти. Няма го глухия Хигинс, нито запотения Бери. Светското оживление и сантименталните епизоди на първите дни неусетно са отшумели, за да отстъпят място на спокойствието и самотата. Като че някакъв невидим режисьор бе въвеждал в живота ми едно подир друго действуващите си лица и също тъй едно подир друго беше ги отстранявал веднага, след като се бяха проваляли в ролите си.
И ето че сега от цялата трупа сме останали само режисьорът и аз, ако не смятаме Грейс,
Някой би казал, че нещата дотук са се развили съвсем естествено и какво чудно, ако в един голям град тоя си заминава, а онзи остава. Прекалено естествено, бих добавил аз. Но когато нещата, макар и естествено, се развиват според една ясно различима логика и водят до една лесна за отгатване цел, това вече от само себе си поражда известни въпроси. Сеймур има уверен почерк и умее да съставя без правописни грешки невинните си на вид ходове, ала туй не пречи да прозирам техния скрит смисъл. И да констатирам, че губя темпо, макар и не по своя вина. Идеалното би било в тоя миг вече да съм стегнал куфара си, да съм заверил самолетния билет и дори да летя в обратна посока. А аз все още не съм установил точния адрес на Тодоров и все още не съм сигурен дали в оная шестетажна сграда някога изобщо е стъпвал някакъв Тодоров, или това е само един адрес, играещ ролята на капан за хора като мене.
Таксито спира пред стъклената врата на „Кодан“. Слизам, подавам една банкнота на шофьора и се запътвам към хотела, когато от насрещния тротоар се чува гласът на Грейс:
— Мистър Коев!
Секретарката е застанала пред плимута на Сеймур, а вътре до кормилото се е разположил невъзмутимо самият собственик.
— Вие, изглежда, днес сте избягали от училище, обаче няма начин да избягате от нас — промърморва Сеймур, като ми протяга ръка през прозорчето на колата.
— Не съм и мислил да бягам от училище — възразявам и за доказателство показвам томчето „Мит и информация“. — Вероятно просто сме се разминали.
— Вашето внимание не ми е съвсем неприятно — признава американецът, като хвърля бегъл поглед на томчето. — Не съм суетен, но все пак утешително е да знаеш, че поне един читател е прелистил книгата ти. Вижте, откакто е излязла от книговезницата, тя вероятно не е отваряна.
Книгата наистина изглежда недокосвана от човешки ръце и боя се, ще запази докрай тая си девствена външност.
— Приготвили сме ви една изненада — обявява с безцветния си глас Грейс, изправена от другата страна на колата. — Отиваме на плаж.
Изненадата е по-скоро другаде и аз още от първия миг съм я забелязал, макар да не давам вид, че съм зърнал нещо особено. Секретарката е облечена в много къса и много елегантна лятна рокля на сини и бели цветя, косите й са подредени в изискана фризура, обута е с обувки на висок ток, а най-важното — кристално-кокалената пеперуда на очилата е отлетяла от носа й. Към новите елементи на тоалета следва да се прибавят и някои стари, но новоразкрити неща: синьозелените очи, полуоголеният бюст и тия бедра, тъй стройни и хармонични, та имам чувството, че Грейс ги е взела отнякъде назаем.
Сядам на „мястото на мъртвеца“, което поради отсъствието на Дороти е свободно. Секретарката се настанява отзад.
— Идеята за плажа принадлежи изцяло на Грейс — уточнява Сеймур,
Той запалва мотора и потегля с обичайната си рязкост, ала понеже, както казах, Дороти не е в колата, шофьорът благоволява да спазва разумна скорост.
— Ако желаете, бихме могли да обядваме и в параходчето — предлага след късо мълчание американецът. — Казват, че там готвели доста добре. И после, една малка разходка по море…
— А, не! Наситих се на морски разходки — възразява секретарката. — Искам да идем на плаж!
— Искате да ни покажете физиката си, скъпа! — пояснява с най-любезния си тон Сеймур.
И като се обръща тоя път към мене, продължава:
— Моята помощница почва да проявява една съвсем ненадейна суетност, Майкъл. Не знам само дали това е закъснялото влияние на нашата Дороти, или въздействието идва от ваша страна.
— Вие ме ласкаете, Уйлям. Доколкото ми е известно, мъжът, който ще успее да промени вкуса на една жена, още не се е родил.
— Няма ли да е прекалено нахално, ако ви помоля да си намерите друга тема за разговор? — обажда се Грейс.
Секретарката, както вече отдавна съм забелязал, съвсем не се държи със Сеймур като с шеф освен може би на служебни места от рода на симпозиума. И което е по-странно, шефът никак не се дразни от това.
— Тя се засяга… — произнася американецът сякаш на себе си. — Ето ти още една новост.
Доколкото разбирам от медицина, хората правят най-първо морски бани, а после отиват да обядват. Но часът минава два, а и моите спътници са от тия, дето вършат всичко наопаки. Тъй че ние най-напред добре се нахранваме в един малък ресторант и едва след туй отиваме на плажа.
Плажът на Бел Вю напомня индианско селище с белите си палатки, наричани тук „вигвами“, тъкмо заради своята индианска форма. Въпреки следобедния час и въпреки вятъра, който заплашително плющи в стените на палатките, ние тримата далеч не сме единствените индианци по тия места. Налягали на пясъка или по градинската ливада, сума граждани от двата пола се наслаждават на съботния ден, който идва само веднаж в седмицата, и на топлото слънце, което идва тук още по-рядко.
Сеймур наема три вигвама и аз се вмъквам в единия, за да опитам дали ще ми станат плувките, купени по пътя. Когато след сполучливата проба излизам навън, намирам на пясъка само Грейс, излегната върху синята си хавлия. Колкото и да е скарана с модата, тая жена явно разбира, че синьото й отива. Жените ги разбират тия неща и без журнали.
— Къде е Уйлям?
Секретарката кима към морето, дето американецът вече е успял да се потопи до рамене във водата. Той стои известно време така, обърнат насам, и разстоянието е твърде голямо, за да видя дали гледа специално към нас, или просто съзерцава бреговата панорама. После Сеймур ни дава гръб и със спокойните движения на опитен плувец се впуска в морето.
Погледът ми се премества от синята шир на водата към златистата ивица на пясъка и по-точно към оня сектор, дето се е излегнала Грейс. Ако два дни по-рано някой би ми казал, че това стройно и безупречно изваяно тяло принадлежи на Грейс, щях да му предложа да иде да се удави. Обаче грешка няма: грациозната хубавица, излегната върху синята хавлия е не друга, а мъжествената секретарка на Уйлям Т. Сеймур, автора на „Мит и информация“. Интересно дали този автор би се осмелил да твърди, че това, което лежи пред мене, също е мит.