Голямата скука
Шрифт:
Човекът ми сервира още няколко изпробвани от времето афоризми, а после пристъпи към вербовката.
Сеймур замълчава, като че очаква от мене някакъв въпрос, обаче аз нямам въпроси, поне засега.
— В интерес на истината трябва да заявя, че аз доста упорствувах при вербовката, но правех това само за да си придавам повече тежест. За сметка на туй проявих твърдост докрай, когато пожелаха да ме свържат служебно с Дейвис. Дадоха ми самостоятелна задача и аз бързо почнах да прогресирам и не само изпреварих Дейвис, а дори, ако ме не лъже паметта, успях впоследствие да му причиня известни малки неприятности. Аз
Сеймур замълчава тоя път за дълго и аз най-сетне произнасям:
— Вие сте намразили хората, които сте обичали, а заедно с тях — и цялото човечество.
— Нека не преувеличаваме — отвръща уморено американецът. — Никого не съм намразил. А към ония двамата наистина изпитвам нещо като благодарност за отрезвяването.
— Обаче те жестоко са ви наранили.
— Това са дребни рани.
— Е да, но от тия, дето винаги болят.
— Не чувствувам да ме болят. Във всеки случай, не твърде. Нещо като стар ревматизъм, който се обажда понякога, когато времето почне да се разваля.
Той поглежда часовника си:
— Да ставаме ли?
„И да ставаме, и да не ставаме, банките вече са затворени“ — отвръщам на ума си, като се вдигам от скамейката.
Тръгваме отново по алеята, ала този път в посока към гарираната зад ресторанта кола.
— Всичко това не е важно — заговорва отново Сеймур. — Важното е другото: да разбереш колко незначителен е тоя свят на човеко-мравки и да се усетиш свободен от всичките му смешни закони, норми и предписания. Свободен, Майкъл, съвсем свободен, разбирате ли?
— Нима вие смятате, че сте съвсем свободен?
— Да! В границите на възможното, разбира се.
— Искате да кажете, че вече не работите във ФРБ или в ЦРУ?
— А, не! Не искам да кажа нищо повече от това, което вече казах! — отвръща Сеймур и ненадейно се разсмива с малко дрезгавия си смях.
ШЕСТА ГЛАВА
Не ми е никак до научни занимания, но няма как. Прочее и следният ден започва с малка операция за легализиране. Отново надниквам в старинния храм на Кралската библиотека и дори заемам за домашен прочит книгата „Мит и информация“ от някой си Уйлям Т. Сеймур. След което се измъквам по вече познатия път и се качвам в първото срещнато такси.
Додето летя към центъра, разлиствам бегло труда на Уйлям Т. Сеймур, колкото да се убедя, че в книгата са залегнали познатите ми вече идеи, само че изразени в строго научен стил, чиято сухота с нищо не накърнява мизантропското им звучене.
Освобождавам колата на предварително набелязания мислено кръстопът и поемам бремето на банковите операции. Тази заран вятърът е по-силен отвсякога и в него вече се долавя хладният дъх на есента. За момента нямам нищо против това природно явление, тъй като ураганът ме блъска откъм гърба и само ускорява летенето ми от банка до банка.
Да описвам подробно визитите си из всички тия солидни учреждения би означавало да изреждам възможните вариации на вече познатите две фрази. Моята —
Едничкото нещо, от което не мога да се оплача, е, че проверката върви твърде бързо… Прехвърлям се с такси в друг по-далечен квартал, а после — в трети. Списъкът на все още неизследваните заведения все повече намалява и заедно с това сянката на съмнение все повече се сгъстява в съзнанието ми. Може би вървя по дирите на един отдавна мъртъв човек. А може би човекът цъфти от здраве, но цъфти нейде много далеч от тоя ветровит град.
Влизам в една квартална банка, не знам вече коя поред и се озовавам в помещение, невдъхващо особен респект: вместо мраморни плочи — гол дъсчен под, почернял от подовото масло, а вместо бронзови полилеи — оплюти от мухите глобуси, мъждеещи в здрача на усойната зала. Изправям се пред гишето за влогове и произнасям обичайната си фраза. Чиновникът, без да става, издърпва от класьора кутия с фишове. Клиентелата на клона очевидно е тъй малобройна, че може спокойно да се разположи в една кутия.
Човекът изважда нов зелен картон, приближава го до очилата си, а после ме поглежда над тях и съобщава:
— Имаме Тодороф, а не Тодор…
— На Риесгаде 22, нали?
— Не, на Ньоре Зьогаде 35 — отвръща чиновникът, като отново хвърля поглед към фиша.
— Значи, не е същият. Прощавайте — промърморвам.
И бързо излизам навън да търся такси.
Ньоре Зьогаде е нещо като улица-кей край изкуствените езера. Колата спира на посочения от мене адрес, сиреч десетина къщи пред желаното място. Когато обаче стигам пеша до номер 35, оказва се, че там вече ме очаква разочарованието под формата на огромна шестетажна сграда. Шест етажа по три или по четири апартамента на етаж — иди го търси в тоя лабиринт въпросния Тодороф с ф накрая.
Влизам в преддверието и оглеждам набързо надписите върху пощенските кутии, колкото да се уверя в това, което предварително ми е известно: фамилията „Тодороф“ липсва между тях. Вместо туй на стената е окачено малко обявление за апартамент под наем. В момента нямам никаква нужда от апартамент, ала обявлението все пак се оказва полезно, защото ненадейно чувам глас:
— Търсите ли някого?
Това е портиерът, подал глава от стаичката си. Той има навъсена физиономия и недоверчиви очи като всеки сериозен портиер. Но дори да би ми се усмихнал с лъчезарната усмивка на Лолобриджида, аз едва ли бих седнал да му разправям кого точно търся. Портиерите, както е известно, са полицейски хора, а тоя специално може би осведомява и някой друг институт.
— Разбрах, че имате свободен апартамент — обяснявам, без да придавам каквото и да било дружелюбие на тона си, защото тоя род говеда стават толкова по-подозрителни, колкото по-любезен се показваш с тях.
— Има един свободен апартамент — признава неохотно портиерът. — Но господин Мадсен си е прибрал ключа и не мога да ви отворя.
— Не бихте ли телефонирали на господин Мадсен?
— Защо не? Само че той се прибира късно следобед, пък и тогава…
— Мога да мина утре.
— Утре е неделя. Няма да ме намерите — отвръща с едва скрито злорадство портиерът.