Голямата скука

Райнов Богомил Николаев

„Не ми говори за банки, Уйлям — забелязвам наум. — Не ме разстройвай добавъчно.“

Сеймур монтира в ъгъла на устните си цигара, запалва я и обтяга дългите си нозе на алеята. Сигурен съм, че единственото, за което съжалява в момента, е липсата на маса, на която да постави краката си.

— Така че принуден бях да запиша финанси, но за щастие скоро след туй вуйчо ми замина на задгробно пътуване, отнесен от сърдечен удар, и това ми позволи да се прехвърля в социологията. Искрено казано, прехвърлих се в социологията не от някакво вродено влечение към нея, а от влечение към красноречието на мистър… нека го наречем мистър Дейвис, който бе професор по история на социологията. Защото тоя мистър Дейвис бе наистина светило

на мисълта…

— От коя школа?

— От вашата. Да, да, тъкмо от вашата. Разбира се, той бе достатъчно предпазлив, за да се придържа в лекциите си само в границите на разрешеното, но затуй пък, когато се събирахме у дома му, говореше на чист марксически жаргон и ни посвещаваше в принципите на историческия материализъм. Чудесна школа за дебютант като мене, нали?

— Зависи с какъв успех сте я следвали.

— С отличен успех. И с най-дълбоко увлечение. Още повече много от нещата за социалното неравенство, които мистър… мистър Дейвис ни преподаваше на теория, аз вече бях ги опознал на практика. Той ни говореше по всичко онова, което другите професори старателно премълчаваха и понякога имах чувството, че просто формулира гласно истините, които дотогава бяха дремали у мене само като смътни догадки. Изключителен човек. Поне такъв ми се струваше в ония години.

— А по-късно?

— Е, по-късно, както винаги става, произлязоха някои дребни усложнения, вследствие на които ореолът на моето божество помръкна. Обаче на тоя свят нищо не е вечно, нали, Майкъл? Законът за непрестанното изменение и развитие или как беше там.

Уморен да обтяга краката си, Сеймур ги кръстосва един върху друг и се заглежда към сочната зеленина на храстите, през които проблясва водата на канала и тъмнеят корпусите на насрещните кораби.

— Усложненията всъщност бяха само две и първото от тях, макар и не особено приятно, аз вероятно бих успял да понеса, ако не бе последвано от второ. Имах по онова време приятелство с една девойка, първата ми любов и ако не се лъжа, единствената… Тя кокетираше с научните си интереси и даваше вид, че умира за високо-интелектуални разговори, но всъщност бе една кучка, жадуваща за самец, а аз винаги съм бил малко студен към тоя вид упражнения, което, представете си, не ми е пречело да живея. Не искам да кажа, че бях лишен от нагона за продължаване на рода, но тия неща не занимаваха особено въображението ми и изобщо бях това, което се нарича хладен темперамент. А всъщност ако имаше някоя жена, способна все пак да ме стопли, това бе именно въпросната мома, обаче тя предпочете да отиде да топли другиго и по-точно моя любим професор, като по тоя начин съчета сластолюбието си с подлостта.

Сеймур запраща с рязък жест угарката по посока на невидимата кучка и отново обтяга нозе на алеята.

— Но това бе само едно сантиментално произшествие, а тоя род произшествия, както вече ви казах, никога не са били от съдбоносна важност за мене, още повече, че до края не разбрах, нито пък пожелах да разбера кой всъщност бе предизвикал тая връзка на подлост — приятелката ми или професорът. А междувременно стана и втората злополука…

Американецът ми хвърля бегъл поглед и запитва:

— Може би почнах да ви отегчавам?

— Защо? Напротив.

Той наистина не толкова ме отегчава, колкото озадачава. Тоя човек съвсем не е по природа приказлив и ако приказва, значи, прави го с определена цел, а за момента аз все още не мога да определя точната цел на тая устна автобиографична справка. Не по-малко трудно е да установя и степента на нейната автентичност. Всичко, което Сеймур разказва за себе си, звучи достатъчно житейски-банално и е изречено съвсем спонтанно, доколкото изобщо нещо може да бъде спонтанно у тоя разсъдъчен тип. Но правдоподобието и спонтанността още нищо не означават. И нищо не обясняват.

— Да. Аз и двама други последователи на професора —

Хари и Дик — тъй се бяхме запалили от проповедите му, че решихме да минем от революционната теория към революционната практика. В резултат на това факултетът ни една заран осъмна облепен с лозунги срещу ретроградното буржоазно образование. Още същия ден извикаха и трима ни за обяснение при декана, но понеже упорито отричахме да знаем нещо по историята с лозунгите, всичко се ограничи в рамките на подозрението. Затова пък тайната ни група тутакси се разпадна. Всеки от нас бе убеден, че някой от другите двама е предател, а какъв смисъл да подготвяш революция съвместно с един предател? Хари и Дик не се сетиха, че мистър, нека го наречем Дейвис, беше също в течение на операцията, а дори и да бяха се сетили, едва ли можеха да допуснат, че Дейвис е способен на донос. Аз обаче го допуснах може би тъкмо защото сантименталният инцидент вече бе поразклатил сляпото ми доверие в любимия учител.

Сеймур наново променя стойката и наново пали цигара.

— Наистина ли не ви отегчавам?

— Защо мислите, че хората страдат от отегчение в същата степен като вас? — питам на свой ред.

— Не знам дали ви се е случвало, но когато едно чувство, което твърде цените, почне да се разклаща, обзема ви разрушителният стремеж да го разклатите докрай, да го изтръгнете от себе си, да го хвърлите по дявола. И ето че аз сам приготвих един позив срещу университетското мракобесие и преди да го натракам на машина, занесох ръкописа на Дейвис. Той го прегледа, посъветва ме да направя някои дребни поправки, а накрая забеляза:

„Боя се, момчето ми, да не си навлечете беля с тия апостолски действия.“

„О — рекох небрежно, — рискът не е голям“

„Кой друг освен тебе знае за позива?“

„Само Хари и Дик.“

„Във всеки случай, отваряйте си очите, когато ще го разлепвате.“

„Разлепването ще стане съвсем рано заранта, когато аудиториите са още празни“ — отвърнах все тъй небрежно.

Аудиториите наистина бяха съвсем празни рано заранта, но мене все пак ме спипаха още при поставянето на втория позив и тоя път нямаше никакво съмнение кой е предателят. Дейвис бе направил доноса си без забавяне, разчитайки, че ние с Хари и Дик ще почнем да се подозираме взаимно.

— И вие бяхте изключен?

— Щях да бъда, ако не бях проявил малко здрав разум. Във всеки случай трудът, който бях почнал да пиша на тема „Структурата на капитализма като организирано насилие“, така си и остана недовършен. Изобщо от този момент марксическите идеи добиха за мене истинското си значение на идеи без покритие.

— Не виждам какво общо имат марксическите идеи с подлостта на вашия професор.

— Нищо общо, разбира се. Далеч съм от мисълта да виня Маркс и Енгелс за двуличието на Дейвис. Чисто и просто пердето се дръпна от очите ми и разбрах, че възгледите, дори когато изглеждат високо благородни, не струват пет пари в ръцете на човешките отрепки. Бих казал дори, че тъкмо високо благородните възгледи трябва да се избягват особено старателно, поради своята способност да ни увличат и да ни мамят.

— Вие с изключителна последователност движите логиката си винаги наопаки…

— Да, да, знам какво ще кажете. Само позволете ми да свърша. Та ставаше дума за труда ми, останал недовършен и безполезен като всяко човешко дело. Впрочем, не съвсем. Когато ме задържаха и подир обстоен обиск на квартирата ме отведоха при човека от Федералното бюро, той ми каза:

„От тоя ръкопис личи — касаеше се за споменатия вече мой труд, — че вие доста добре сте усвоили доктрината на марксизма. Това може да се окаже твърде полезно в случай, разбира се, че знанията ви бъдат правилно използувани. Разберете, приятелю: който на 20 години не е бил комунист, той няма сърце. Но който след 20 години продължава да е комунист, той няма ум. Вие, мисля, вече сте надхвърлили двайсетте?“