Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Месимер е близко село до Воден, лежи зад казармите. Партизанството е много силно там, защото, както и във Воден, част от населението е гъркоманско, т. е. българи, останали още верни на гръцката черква, а следователно верни и на султана. Но имаше и отцепници, отдавна тук беше образуван и революционен комитет. От време на време четата идвала да агитира, да прегледа сметките на касиера и да учреди съд.

Преди една година Лука отишъл в България за муниции. Една нощ Тодор отишъл в Месимер с четиринайсет души и имал неблагоразумието да остане в селото и на следния ден. Един гъркоман ги забелязал и предал на войската. Селото било обкръжено. Четата се укрепила в една каменна къща. Оттам тя се бранила през целия ден,

следващата нощ и част от новия ден. Привечер паднала гъста мъгла в долината и седем оцелели четници се опитали да си пробият път през турските редици. Тодор и четирима четници избягали, но двама, заблудени в мъглата, отишли към казармите и там били убити ²⁵ . Оттогава Лука забранил на четите да влизат в Месимер.

Тази случка е възпята от народа. Има особено една песен, в която се разказват всички подробности на битката. Като всеки първобитен народ, македонците записват големите събития на своя живот в народни песни, които понякога остават през вековете.

Никой не знае кой съчинява тези песни, навярно някой неизвестен селски учител. Децата ги пеят пред каймакамина, те могат да бъдат само смъмрени или ударени в най-лошия случай, но господ да е на помощ на възрастния, който бъде чут дори само да ги подсвирква...

Лука и петимата овчари се споразумяха. Един отиде да приготви приема ни в Месимер. Останалите накладоха огън и опекоха едно малко прасенце върху жарта.

Беше вече мръкнало, когато тръгнахме. Пътят ни водеше надолу през гъста гора. Минахме една местност, която беше историческа за Тодор. Миналата година той попаднал тук и се сражавал с предшественика на капитан Коста, капитан Теодосий. Двете страни се обстрелвали, прикрити зад скалите, но когато пристигнал аскерът от Воден, битката почнала от три страни. Един ранен грък се плъзнал в една пропаст и се закачил за един къпинов храсталак. Като минахме това място, Тодор и тия, които са били с него, намериха на един клон парче плат, изгнил от времето. Те се развълнуваха и казаха, че парчето е сигурно от фустанелата на гърка.

– Фустанелата прилича на рокля на балерина - обясни ми Лука, – тя точно отговаря и на хората, които я носят.

Стана съвсем тъмно, но скоро изгря луната. Ние излязохме от гората и пред нас се откри същински амфитеатър от светлините на околните селища. Тук ни очакваха двама селяни.

– Тоя път няма да стъпим направо в капана – каза Лука. – Само петима от нас ще слязат долу. Другите ще останат тук и ще ни пазят от изненади.

Лука, Тодор, Александър, един четник и аз почнахме да слизаме, като си помагахме с ръце. Двамата селяни ни водеха. Трябваше да пазим да не падне и най-малкото камъче, защото в нощта и най-слабият шум можеше да се чуе. Най-сетне се промъкнахме между дърветата на една градина, преминахме я и се вмъкнахме в някаква къща.

Стаята бе натъпкана с мъже и жени, които ни поздравиха от все сърце, но очевидно се безпокояха. Повечето от мъжете бяха възрастни, груби хора, всички с дебело навити широки пояси от подмишниците долу до под бедрата. Всички бяха бръснати, защото брадата в Македония вън от градовете се смята от властите за признак на размирие. Мислеше се, че само комитите са брадати хора. Изключение прави само селският свещеник.

Всички изслушаха внимателно късата, но пламенна реч на Лука. След нея започнаха свободни разговори. Изтълкувани им бяха новите закони на организацията, защото едва преди шест месеца първият конгрес от представители на революционните маси ²⁶ бе съставил един устав, който даваше право на всеобщо гласоподаване на селяните в работите на комитета. След това, поне на теория, никой не можеше да дига въстание без съгласието на тия, които трябваше да се бият и в случай на неуспех да пострадат

най-много. Досега назначаваните от района войводи, местни комитети, трябваше вече да се избират. За такъв избор сега нямаше време, но Лука даде наставление как да се извърши, след което листата на новите членове да се прати на районния комитет във Воден.

Беше минала полунощ, когато напуснахме къщата и се присъединихме към нашите другари, които ни чакаха. Двамата водачи-селяни се качиха с нас до скалата горе.

Като пиша за тези селяни, нека добавя какво научихме от едно писмо, изпратено ни от Воден седмица по-късно. Макар че престояхме в Месимер по-малко от четири часа, влязохме и излязохме оттам съвсем тайно, на другия ден гърците узнали, че сме били там. Следната вечер двамата наши водачи били намерени в гората заклани. На единия от тях била закачена бележка с печата на военната ръка на гръцката черва. Бележката гласяла. "Такава е участта на всички, които предават черквата на схизматика – разбойник Лука.

Свестете се, селяни. Когато разбойниците влязоха във вашата къща миналата нощ, окото на светата черква бдеше върху вас." Нямаше нужда от Шерлок Холмс, за да се издирят убийците. Григораки от Воден можеше да каже кои са.

След като напуснахме Месимер, прекарахме два дни между надвисналите скали, но третата вечер минахме нагоре и се възкачихме на по-спокойно място. Най-голямото село от района на Лука ни поддържаше с храна три дни. В гората ни намери една чета – милиция ог седемдесет души. Тя ни преведе към селото си, може да се каже, с развято знаме посред бял ден. Главатарят на милицията беше един белобрад свещеник. Като на всички схизматици-попове, ръцете му бяха загрубели от работа; той беше дърводелец и пчелар. На другия ден ходих у дома му и с удоволствие го наблюдавах докато той режеше един труп, облечен в черно, закърпено расо, а върху раменете му се развяваха белите кичури коса.

В селото бяхме сигурни. На всяка височина около него стоеше по един дървар, който уж сечеше дърва, а всъщност наблюдаваше хората, които идеха към селото. Тук живееха само две мохамедански семейства. Мъжете бяха ковачи, едно занятие, от което християните отбягват. Тия мохамедани бяха верни като всички жители. Когато Лука и аз срещнахме един от тях, той каза:

– Добре дошъл, бай Лука. Когато ти влезеш в селото, бог ме прави сляп и глух.

– Това показва, че бог те пази – отговори му Лука. – Той иска да живееш много години.

Посетихме училището и аз се чувствах като училищен настоятел по обиколка. Децата изпяха Месимерската песен и други подобни песни. Учителката, едно младо момиче, облечено по европейски, говореше литературен език. Тя повика една от по-възрастните си ученички. Детето застана пред нас, издекламира поздравителна реч и ми подаде китка планински цветя. След това научих от Александър, че Тодор и учителката ми устроили тая церемония. Тодор го биваше за такива работи.

Доста късно следобед седнах при прозореца на квартирата си и се загледах към ниските кирпичени стени на една недовършена къща, разположена върху една могила. Група деца се бяха събрали там. Заинтересувах се от играта им.

Десетина по-възрастни момчета се бяха качили на стените и дигаха оглушителна врява срещу тридесетина юноши, налягали в подножието на могилата. Внезапно момчетата от по-голямата група се спуснаха дружно към могилата с викове: "Аллах! Аллах!" Отгоре ги посрещнаха с облак буци земя и викове "ура!" Започна същинска битка, но беше явно още отначало, че атакуващите трябва да бъдат разбити. Те почнаха да се търкалят по гърбовете си надолу, а обсадените тичаха след тях и ги мушеха с тояги.

Когато бяха избутани всички нападатели от могилата, битката престана. Тогава "умрелите" станаха и се събраха с другите на нещо, което аз мислех, че е мирна конференция, дордето не бях просветен от един писклив глас: