Колелото на мрака
Шрифт:
Когато „Океания“ беше пусната преди четири години, тя и други двама старши помощници бяха на ред да бъдат издигнати за командири — тя, заедно с Кътър и Трейл. Трейл, най-малко компетентният, който освен всичко имаше проблем с пиенето, бе получил командването. Кътър, който бе по-добрият, не успя заради сприхавия си, саможив характер. Но тя — най-добрата измежду тримата — бе прескочена. Защо ли? Беше жена.
И това не беше дори най-лошото. Всичките й колеги бяха съчувствали на Кътър, макар мнозина от тях да не го обичаха. Всички го дърпаха настрана и му разправяха, че е срам, че капитанството наистина е негово, че компанията е направила грешка — и всички го уверяваха, че ще получи следващия рейс.
Никой
Още тогава би трябвало да го осъзнае.
След това се появи „Британия“. Най-големият, най-луксозен океански лайнер, строен някога. Струваше на компанията почти милиард паунда. И сега тя беше най-недвусмисленият избор. Бе на косъм да получи командването.
Само че го пое Кътър. И тогава, сякаш да увеличат обидата, те кой знае защо бяха решили, че тя ще е доволна и на трохите от трапезата — старши помощник на същия кораб с него.
Кътър не беше глупав. Много добре знаеше, че тя заслужава поста. Знаеше също, че тя беше по-добрият капитан. И я мразеше заради това. Чувстваше се заплашен. Още преди да се качат на борда, беше използвал всяка възможност да я критикува, да я подценява. И тогава даде ясно да се разбере, че за разлика от повечето капитани на лайнери, той няма да прекарва времето си в бъбрене с пасажерите, или да домакинства веселите вечери на капитанската маса. Щеше да стои на мостика — узурпирайки мястото, което по право се падаше на нея.
И тя веднага му бе дала амунициите, от които той се нуждаеше в битката си да я унижи. Първото нарушение на дисциплината в целия й живот — и се случи още преди „Британия“ да напусне пристанището. Още тогава сигурно бе разбрала подсъзнателно, че никога няма да командва голям кораб.
Странно, че Блекбърн си беше резервирал билет за Първия воаяж на „Британия“: мъжът, който пръв й бе предложил брак, на когото тя бе отказала заради собствената си изгаряща амбиция. Каква ирония — беше станал милиардер десет години след връзката им.
Какви изумителни три часа бяха прекарали те заедно, сега всеки миг от тях бе запечатан в паметта й. Каютата му беше едно чудо. Бе напълнил салона с любимите си съкровища, картини за милиони долари, скулптури, редки антики. Той беше особено възбуден от една тибетска картина, току-що придобита — преди не повече от двайсет и четири часа — и в първоначалния си изблик на въодушевление и гордост я извади от кутията й и я разви пред нея на пода на салона. Тя я беше гледала смаяна, поразена, останала без думи, падна в ръцете му и коленичи да я види отблизо, да проследи с очите и пръстите си всяка безкрайна подробност по нея. Картината я всмука в себе си, избухна в съзнанието й. И докато я гледаше — хипнотизирана, почти припаднала, — той бе вдигнал полата над бедрата й, бе издърпал бикините й, и като полудял жребец я бе възседнал. Беше секс, какъвто никога не бе преживявала преди и никога нямаше да го забрави; дори най-малките подробности, най-миниатюрната капчица пот, най-лекия стон, всеки допир и тласък на плът в плът. Само мисълта за това я караше да пламва с нова страст.
Лошото беше, че никога нямаше да й се случи пак.
Защото после Блекбърн бе навил магичната картина и я бе прибрал в кутията й. Все още възбудена от опиянението на сливането им, тя го помоли да не го прави; помоли го да я погледне още веднъж. Той се беше обърнал и очевидно бе съзрял
И тогава настъпи най-върховната ирония. Виковете им бяха накарали пасажерите от съседната каюта да се оплачат. Бяха я видели да напуска тризонета на Блекбърн. Някой беше докладвал за нея. Възможност, която Кътър не би пропуснал. Беше я унижил на мостика пред всички палубни офицери. Тя не се съмняваше, че това вече е влязло в досието й и щеше да бъде докладвано на компанията.
Много от офицерите и екипажа, дори и семейните, имаха сексуални връзки на борда; беше толкова лесно, като да ловиш риба в буре. Тях изглежда никога не ги докладваха — защото бяха мъже. От мъжете се очакваше да вършат подобни неща, предпазливо и през свободното си време, точно както тя го беше направила. Но за жена беше различно — или поне културата на компанията изглеждаше такава.
С кариерата й беше свършено. Единственото, на което можеше да се надява сега, беше командването на средно голям круизен кораб, някой от онези по-запуснатите, които обикалят по Средиземноморието и Карибите, претъпкани с дебели старчоци от средната класа, тръгнали на екскурзия по море да плюскат и да пазаруват. Никога не виждали синя вода, хукваха да се крият и при най-слабата буря.
Кътър.Какъв по-добър начин за перфектно отмъщение от това да му отнеме командването, да му изтръгне вътрешностите и да ги хвърли на дъното на Атлантическия океан?
58.
В продължение на няколко минути Констанс гледаше как Пендъргаст крачи напред-назад в дневната на апартамента „Тюдор“. Веднъж спря, сякаш искаше да заговори, но след миг закрачи отново. Най-накрая се обърна към нея.
— Обвини ме в егоистично поведение. В това, че искам да се спася за сметка на другите на борда на „Британия“. Кажи ми нещо, Констанс: според теб кой на този борд заслужава спасение?
Той отново потъна в мълчание, изчаквайки отговора; очите му блестяха развеселено. Това беше последното нещо, което Констанс бе очаквала да чуе.
— Зададох ти въпрос — продължи Пендъргаст, когато тя не отговори. — Кой измежду тази просташка, алчна и противна тълпа на борда на този кораб, ти наистина смяташ, че заслужава да бъде спасен?
Констанс продължаваше да не казва нищо.
След миг Пендъргаст се изсмя:
— Виждаш ли? Нямаш отговор — защото не съществува такъв.
— Не е истина — възрази тя.
— Истина? Ти се шегуваш. Какво значи истина? — казал подигравателно Пилат, и не изчакал отговор.От мига, в който се качи на кораба, ти бе възмутена от отвратителната невъздържаност, ужасяваше се от мазното самодоволство на богатите и разглезените. Ти сама забеляза шокиращата несправедливост между обслужващите и обслужваните. Поведението ти на вечерята в онази Първа нощ, начина, по който отговори на онези непоносими, нетактични еснафи, с които бяхме принудени да се храним, показа, че вече си произнесла присъда над „Британия“. И беше права. Затова те питам пак, по друг начин: не е ли този кораб плуващ паметник на човешката алчност, вулгарност и глупост?Не ли това палат на безграничната похотливост, изцяло заслужаващ унищожение?