Кралицата на изменниците
Шрифт:
— Може би… ако отнемате силата на стар магьосник, който умира, но поради някаква причина — например е в безсъзнание или твърде грохнал — не може да ви предаде сам силата си.
Калън се намръщи.
— Да. Ще бъде по-милосърдно, ако не се наложи да почувстват отслабването.
Тя погледна към ножа.
— А какво ще направите, ако нямате кама? Можете ли да използвате магия, за да порежете?
Той поклати глава.
— Дори магьосникът да е твърде слаб, за да поддържа бариера, докато е жив, той притежава енергия и бариера в кожата си. В основата си тази бариера представлява
— Но ако оформя магията в тресчица от сила и я запратя към него като удар, няма ли да преодолея бариерата?
Той повдигна вежди.
— Може би. Ако ударът е достатъчно силен… — Той се намръщи. — Трудно ще е да се провери. Субектът може да не иска да бъде нараняван… но пък ако първо се научиш как да създаваш малки, пронизващи удари, които не навлизат дълбоко, то разрезът ще е съвсем малък. — Той присви замислено очи, после я погледна преценяващо. — Това е интересна идея. Трябва да я изпробваме.
Тя кимна, преди мисълта, че ще му позволи да я намушка, да надделее над задоволството от това, че се е сетила за нещо, което не му е хрумвало досега.
— Така… това е достатъчно за днес — каза той. — Утре ще започнем обучението ти в разчитането на съзнания. Ще имаме нужда от доброволец, с който да се упражняваш. Щом постигнеш задоволителни резултати, ще те науча как да правиш кръвен камък.
Кръвен камък! Лилия сдържа усмивката си, защото не искаше да изглежда твърде нетърпелива в желанието си да научи повече за някога забранената магия. Тя се изправи едновременно с Калън и го последва извън стаята.
— Тук ли ще се срещнем? — попита тя.
Той кимна и махна с ръка към коридора.
— Да. До утре.
Тя се поклони и тръгна към външните стаи на Университета и към следващите си занятия, като едва сдържаше въодушевлението си.
„За пръв път владеенето на черната магия не ми се струва като… наказание — или болест. Гилдията очаква от мен да го усвоя. И е наистина интересно“.
Когато утрешното слънце се издигна по-високо, цветовете на пустошта започнаха да избледняват. Сония прегърна коленете си и си спомни с тъга как някога можеше да притисне колене към гърдите си. Отдавна беше изгубила гъвкавостта си. Животът като магьосница — и носенето на мантията — изискваха поза, изпълнена с достойнство. Загубата на подобни дребни неща й подсказваше, че остарява.
Регин се изправи и отиде до раниците им, които изглеждаха доста по-празни сега, два дни след като бяха пристигнали на мястото за среща, определено от Изменниците.
„Изпълних стриктно инструкциите — помисли си тя. — Регин е съгласен с мен. Намираме се на точното място“.
Но въпреки това от Изменниците нямаше и следа.
Тя погледна надясно, където планината се извиваше на югоизток. Когато преди двайсет години двамата с Акарин бяха навлезли в Сачака, те бяха поели натам. По стръмните склонове на планината, без никакви припаси, без дом и преследвани от ичаните. Този път двамата с Регин поеха на северозапад, през труден терен, но с много храна, без ичани, за които да се притесняват и с Гилдия, която ги очакваше да се приберат у дома.
„Невероятно колко
И все пак пустошта си беше сурово място. В ниското каменистите склонове се спускаха към дюните, които се простираха до хоризонта. През първия ден на чакането им, те бяха наблюдавали една пясъчна буря, която се движеше на север, унищожавайки всичко по пътя си. Притесняваха се, че може да се наложи да се крият, но бурята утихна, щом стигна до северната част на планината. Когато се обърна наляво, Сония се загледа във върховете, които се издигаха един зад друг и постепенно избледняваха в далечината.
„Някъде там се намира Убежището, домът на Изменниците. Според Лоркин те са много по-приятни похитители от крал Амакира“.
Не че някой й бе разказал какво е преживял младежът в затвора. Сония дори изпита благодарност, че не бе успяла да долови чувствата и мислите му през кръвния пръстен. Тя се колебаеше между желанието да узнае и мисълта, че може би така е по-добре. Ако е страдал, Сония не беше сигурна какво ще почувства или поиска да направи, но знаеше, че нито едно от двете нямаше да е приятно.
„Той вече е свободен. Свободен и жив. Трябва да се погрижа да си остане такъв“.
— Сония.
Тя отмести поглед от планината и се обърна към Регин.
— Да?
Той посочи раниците.
— Ще продължим ли да делим на дажби?
Тя кимна. Знаеше, че в думите му има подтекст. Той я питаше дали да останат тук или да се откажат и да се отправят към Крепостта. „Бихме могли да тръгнем на лов за храна, както направихме двамата с Акарин“. Тя си спомни за храната, която сготвиха и изядоха в онази малка скрита долина. Усмихна се при спомена какво още се беше случило там.
— Поне разполагаме с достатъчно вода — каза Регин, поглеждайки към потока. — И тя е чиста.
Сония проследи погледа му. Тънка струйка вода се стичаше през пукнатина в скалата, събираше се в малък, гладък басейн и се спускаше надолу в малък поток. Водата очевидно привличаше животни. Когато пристигнаха, трябваше да измият натрупаните птичи изпражнения. Потокът не продължаваше надалеч и потъваше в друга пукнатина в скалистата земя.
„Ако се скрием, може птиците да се върнат да пият. Можем да ги хванем и да се нахраним“.
Сония се изправи, отиде до басейна и го погледна. Очевидно в пустошта имаше вода, но дори тук, до потока, не се забелязваха следи от живот. Тя приклекна до водата и потопи ръката си в нея. Съсредоточи се и потърси следите от енергия, които би трябвало да се излъчват от мъничките форми на живот в нея.
Нищо.
Тя се намръщи. Когато пристигнаха и провери водата, тя се бе оказала годна за пиене. Беше чиста, въпреки птичите курешки. Което беше… странно.
„Може би някои изменник е минал оттук малко преди да пристигнем и е изтеглил всичката енергия“. Колкото по-дребни и несъвършени бяха малките същества, толкова по-слаба бе и защитната бариера срещу магическа намеса. Дори енергията на дърветата можеше да бъде източена, без да се порязва кората им, макар магията да се точеше бавно и никога да не беше в такова количество, както в животно или човек.