Мъглявината Андромеда
Шрифт:
Дар Ветер стана механик при долния агрегат. Заредиха се ежедневни дежурства в полутъмните, претъпкани с циферблати, камери, където помпата на климатичната инсталация едва се справяше с подтискащата жега, засилена от повишеното налягане поради неизбежното проникване на сгъстен въздух.
Дар Ветер и младият му помощник се измъкнаха горе, дълго стояха на терасата и вдишваха чист въздух, после отиваха да се къпят, ядяха и се прибираха в своите стаи в една от горните къщички. Ветер се опитваше да възобнови заниманията си в областта на новия, кохлеарен раздел на математиката. Струваше му се, че е забравил своето предишно общуване с Космоса. Както всички работници от титановия рудник, той с особена радост изпращаше
Нищо не трае вечно в тоя свят — работата в рудника бе спряна за пореден ремонт на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Тогава Дар Ветер проникна за пръв път в забоя пред щита, където само специален скафандър спасяваше от жегата и повишеното налягане, а също и от внезапните струи отровен газ, които се изтръгваха из пукнатините. Под ослепителното осветление кафявите рутилови стени блестяха със своя особен елмазен блясък и се преливаха в червени пламъци, сякаш погледи на яростни очи, скрити в минерала. В забоя цареше необикновена тишина. Искровото електрохидравлично длето и огромните дискове — излъчватели на ултракъси вълни — за пръв път от много месеци насам бяха замрели неподвижно. Под тях сновяха геофизиците, току-що пристигнали, за да се възползуват от случая да проверят контурите на залежа.
Горе бяха настъпили тихите горещи дни на южната есен. Дар Ветер навлезе в планината. Той почувствува необикновено остро величието на каменната маса, която в течение на хилядолетия неподвижно се издига тук пред морето и небето. Шумоляха сухите треви, отдолу едва се чуваше плясъкът на прибоя. Умореното тяло искаше покой, но мозъкът жадно улавяше впечатленията от света, обновени след дългата, трудна работа в подземието.
И бившият завеждащ външните станции, като поемаше мириса на нагретите скали и пустинните треви, повярва, че му предстоят още много хубави неща — толкова повече, колкото по-добър и силен бъде самият той.
Дойде му наум древната мъдрост:
«Посееш ли постъпка, ще пожънеш навик. Посееш ли навик, ще пожънеш характер. Посееш ли характер, ще пожънеш съдба».Да, най-трудната борба на човека е борбата с егоизма! Той може да бъде победен не със сантиментални правила и красив, но безпомощен морал, а с диалектическото разбиране, че е не плод на някакви сили на злото, а естествен инстинкт за самосъхранение у първобитните хора, играл твърде голяма роля в техния див живот. Ето защо в ярките, силни индивидуалисти нерядко е силен и егоизмът, а той трудно се побеждава. Но такава победа е необходимост, може би най-важната в съвременното общество. Затова се отделят толкова сили и време за възпитанието и така грижливо се изучава структурата на наследствеността у всекиго. В огромното смешение на раси и народи, довело до единното семейство на планетата, внезапно някъде из дълбините на наследствеността се проявяват най-неочаквани черти от характера на далечните прадеди. Случват се поразителни отклонения от психиката, получени още във времето на много големите бедствия през Ерата на разединения свят. Поради непредпазливостта в опитите и използуването на ядрената енергия тогава били нанесени повреди върху наследствеността на грамаден брой хора…
И Дар Ветер имаше дълго родословие, но то сега не интересува никого. Изучаването на прадедите е заменено с непосредствен анализ на структурата на наследствения механизъм, анализ много важен в наши дни, при борбата за продължителен живот. От Ерата на общия
Шум от камъни принуди Дар Ветер да прекъсне своите сложни и неясни размишления, да се опомни. Отгоре по долината се спускаха двама души: операторката от секцията за електротопене — стеснителна, мълчалива жена, и дребният пъргав инженер от външната служба. И двамата, почервенели от бързото ходене, поздравиха Дар Ветер. Искаха да минат покрай него, но той ги спря.
— Отдавна се каня да ви помоля — обърна се той към операторката — да ми изпълните тринадесетата космическа симфония във фа-миньор в синьо. Вие много сте ни свирили, а нея нито веднъж.
— Имате предвид космическата на Зиг Зор? — попита жената и в отговор на утвърдителния жест на Дар Ветер се разсмя. — Малко са хората на планетата, които биха могли да изпълнят тази творба… Слънчевият роял с тройна клавиатура е беден, а преработка засега няма… и едва ли ще има. Но защо да не я поискате от Дома за висша музика — да прослушате запис? Нашият приемник е универсален и достатъчно мощен.
— Не зная как се прави това — измънка Дар Ветер. — Досега не съм…
— Аз ще я поискам довечера! — обеща на Дар Ветер музикантката и като подаде ръка на спътника си, продължи надолу.
През остатъка от деня Дар Ветер не можеше да се отърве от чувството, че ще се случи нещо важно. Със странно нетърпение той очакваше единадесет часа — времето, което Домът за висша музика определи за предаване на симфонията.
Операторката от секцията за електротопене пое ролята на разпределителка — настани Дар Ветер и другите любители пред фокуса на полусферичния екран в музикалната зала, срещу сребърната решетка на звукоусилвателя. Тя изгаси светлината, като обясни, че инак ще бъде трудно да се следи цветната част на симфонията, която може да се изпълнява само в специално обзаведена зала и тук по неволя е ограничена от вътрешното пространство на екрана.
В мрака едва-едва трепкаше само слабата светлина на екрана и се чуваше глухият постоянен шум на морето, идващ отвън. Някъде в невероятна далечина възникна нисък, но плътен звук. Той се усилваше, разтърсваше залата и сърцата на слушателите. Изведнъж падна, изостри се, раздроби се и се разсипа на милиони кристални отломъци. В тъмнината заблещукаха мънички оранжеви искрици. Това беше като удара на онази първична мълния, която преди милиони векове е свързала простите въглеродни съединения на Земята в по-сложни молекули, станали основа на органичната материя и живота,
Нахлу вълна от тревожни и нестройни звуци, хилядогласен хор на волята, тъгата и отчаянието, в допълнение към които се мятаха и гаснеха пурпурночервени пламъци.
Краткотрайните, рязко вибриращи ноти очертаха кръгов ред и нависоко се издигна разлята спирала от сива светлина. Внезапно хорът бе прорязан от горди и звънки ноти с продължително времетраене. Те бяха пълни със стремителна сила.
Ярките линии на сини огнени стрели, летящи в мрака около спиралата и потъващи в безмълвието, пронизаха неясните алени контури на пространството.
Тъмнина и мълчание — така завърши първата част на симфонията.
Преди леко зашеметените слушатели да успеят да произнесат и дума, музиката се възобнови. Широки потоци от могъщи звукове, придружени от разноцветни ослепителни преливания на светлини, падаха надолу, понижаваха се и отслабваха. В меланхоличния ритъм помръкваха сияещите пламъци. Отново нещо поривисто затрептя в тях и те пак започнаха ритмично танцуващото изкачване.
Потресеният Дар Ветер долови в сините звуци стремеж към усложняващи се ритми и форми и помисли, че не е възможно по-добре да се отрази първобитната борба на живота с ентропията… «Така, така, така! Ето ги първите вълни на най-сложната организация на материята!»