Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
— Ама че работа — Кеслър кимна, докато зърна за малко великолепната гледка на Северна Африка над главата си, преди да включи системата за температурен контрол в кораба.
— Да идем долу и да свалим тези костюми.
— След минутка. Искам да видя нещо. — Кеслър включи осветлението в товарния отсек и огледа дългото два метра помещение.
— Май е в доста добро състояние — отбеляза Джоунс.
— Да. Като че ли е така. Предполагам, че няма да сме сигурни, докато не получим възможност да излезем и да го огледаме отблизо.
— Да не бързаме. Първо да се облечем в по-удобни дрехи. Тези космически одежди са много обемисти. Чакам те долу — каза Джоунс, промъквайки се през един от двата люка на пода. Под средната палуба беше помещението
Кеслър поклати глава. Капитанът от ВВС беше в космоса за първи път в живота си и изглеждаше твърдо решен да се наслади на преживяването, дори ако полетът не протича нормално.
Кеслър видя как Джоунс изчезна през люка. Сви рамене и се пъхна след него.
8.
Ленгли, Вирджиния
Том Пруит стисна носа си и затвори за малко очи, докато отиде до прозорците зад бюрото си. Погледна към облачното небе. Необичайно ниските за сезона температури бяха предизвикали ранно заскрежаване във Вирджиния. Зимата настъпваше преди края на лятото и дори преди есента да успее да започне. Така беше и в целия свят. Предстоеше много студена, тежка зима. Но унинието на Пруит не се дължеше на това. Той току-що беше чул най-удивителната история за един таен агент в парижкото бюро. Пруит го познаваше още от времето, когато самият той беше оперативен началник. Обърна се и се взря в будните, но студени очи на Хигинс, недоумявайки как неговият подчинен бе съумял да се дистанцира емоционално от всичко.
— Абсолютно уверен ли си в това, Роланд?
— Напълно. Стоун е убил оперативния си началник Ричард Потър по време на среща, поискана от самия него. Твърдял, че разполага с важна информация за нещо от национално значение, което не може да бъде разисквано по телефона, и че не можел да отиде в станцията, защото била под наблюдение. — Интонацията на Хигинс издаваше недоумение. — Потър дал съгласие за срещата и според възприетата практика ме уведоми за това, преди да отиде — продължи Роланд. — Установено е, че намереният в гърдите му куршум е изстрелян от пушка, по която има отпечатъците на Стоун. Разполагаме също с показанията на двама полицаи, които са били дежурни в парка по време на инцидента. Те и двамата са разпознали фотографията на Стоун сред близо сто моментални снимки. Всичко съвпада.
— Да, виждам. Всичко съвпада прекалено много. — Той отиде до барчето, отвори хладилника и взе кутия с мляко. — Кажи ми, каква е подбудата му според теб?
— Действуваме по въпроса. Може би пари? Не сме сигурни.
— Не е зле да разберете, и то бързо. Познавам Стоун. Съмнявам се, че подбудата е пари. — Пруит забеляза, че думите му повлияха силно на неговия подчинен. Хигинс примига два пъти, въздъхна дълбоко и отмести погледа си.
— Мога да разбера съображенията ти — каза Хигинс. — Но доказателствата! Всичко е налице. И инцидентът преди това същия ден. Имаме основания да смятаме, че той е замесен в убийството на трима френски полицаи по време на престрелка в един парижки склад. Куршумите, извадени от труповете, са от беретата на Стоун, намерена в парка. Стоун е опасен човек. Трябва да бъде спрян.
— Кога ще получим официален доклад от френската полиция с всички веществени доказателства?
— Най-много до два часа. Ще ни отиде още час да преведем интересуващите ни данни.
— Много добре, донеси ми ги. Ще ги проучим заедно, след това ще се обадя по телефона.
— Дадено, Том. — Хигинс се обърна и излезе.
Пруит се тревожеше. През всичките тези години като началник на секретните служби никога не беше набелязвал агент за ликвидиране. Не искаше и сега, особено човек, когото познаваше лично, но ако доказателствата действително са неопровержими, както намекна Роланд, Пруит знаеше, че няма друг избор, освен да обяви оперативна тревога. Все още нещо го смущаваше,
Един етаж по-горе Джордж Пруит забеляза, че едно квадратче се оцвети в жълто. Квадратчето със списъка на личния състав. Той щракна с мишката и на екрана се появиха осем нови квадратчета, по едно за всеки отдел. Всичките бяха бели с изключение на това за отдел „Европа“. Щракна още веднъж и прочете за смъртта на оперативния началник Ричард Потър от бюрото в Париж. В съобщението се посочваше, че е умрял от огнестрелна рана в гърдите.
Париж? Същото място, където бяха убити учените от Атена. Той се облегна на стола, без да сваля очи от екрана. Какво става? Смята се, че Европа е спокойна тези дни. Поразмърда се неспокойно, не беше сигурен какво означава новото откритие. Има ли връзка?
Джордж превключи от своя алгоритъм към картотеките на ЦРУ и потърси допълнителни данни за смъртта на Потър. След няколко секунди компютърната система извести, че повече информация ще има до един час.
Джордж погледна часовника си и се върна към своя алгоритъм.
Париж, Франция
Кемрън отново изживяваше кошмара. Пак блясна светкавица, дъждът и вятърът неистово блъскаха изнуреното му тяло. Триетажната джунгла сипеше върху него водни потоци, насекомите смучеха кръв от незащитената кожа. Вече трети ден бягаха от Виетконг — само двамата, единствените оцелели след кървавата засада, която струваше живота на други двайсет души. Кемрън и Скергън бяха оцелели, като се криеха под труповете на своите другари, не помръдваха с часове, чакайки Виетконг да се изтегли. Бяха избягали през нощта под прикритието на мрака. Втори ден вече не бяха виждали врага; после, късно през третия ден, Скергън стъпи върху мина. Тя откъсна крака му до коляното. Кемрън го пристегна с турникет и успя да го превърже криво-ляво, после се затътриха на юг. Но експлозията издаде местонахождението им. Виетконгците се примъкваха все по-близо и по-близо. А те се придвижваха бавно поради откъснатия крак на Скергън. Въпреки турникета и импровизираната превръзка той продължаваше да губи твърде много кръв. Беше само въпрос на време. Двамата спряха и впериха очи един в друг.
Тръгвай, Кемрън… имаш шанс… самичък, каза му Скергън, но Кемрън не можеше да се насили да го остави на сигурна смърт. Войникът упорствуваше. Трябва… Кемрън. Ти имаш… шанс самичък. Аз… ще се крия и ще чакам. Това беше разумно. Ако го остави скрит и после изтича за помощ, може би и двамата ще успеят. Така и направи. Кемрън го остави, прикрит зад един голям дънер, и вървя на юг половин час, преди да го завладее чувството за вина. Беше изоставил другаря си по оръжие. Беше извършил непростимия за един воин грях.
Кемрън се обърна и тръгна назад… твърде късно. Докато се върне там, виетконгците вече бяха убили Скергън. Кемрън го завари да виси гол от едно дърво. Беше кастриран. По-късно същия ден Кемрън се натъкна на американски разузнавателен патрул и го прехвърлиха по въздуха на безопасно място. Същия ден. О, господи! Можех да го спася. Можехме да оцелеем заедно. Вината окончателно го съсипа, когато след войната посети семейството на приятеля си. Млада жена и две момчета. Спомените за смъртта на Лан Ан оживяха в паметта му, докато гледаше изписаната по липата им мъка. Тъгата в очите им беше непоносима за него. Кемрън напусна дома им минути след като беше отишъл там. Беше ги унищожил. Той носеше отговорността. Беше съгрешил, беше причинил болка. Щеше да носи вечно това бреме.