Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
— Oui.
Вандерхоф спря да огледа масата и видя, че няколко души кимат в знак на съгласие. Беше ги убедил. Облегна се във въртящия се стол и си наложи да поотпусне изражението на лицето си.
— Господа, вторият въпрос за обсъждане е бъдещето на Атена в космоса в ерата след НАСА. Срещнах се на място в Куру и констатирах значителен напредък, главно поради големия капитал, който инжектирахме в нашия изследователски и развоен отдел. Ето резултатите от усилията ни. — Вандерхоф стана и отиде до едната страна на залата, свали бялото платно, което покриваше макети в естествена величина на совалката „Хермес“ и на космическата станция „Колумб“.
— Това е модел на „Хермес“, господа, който в технологично
Вандерхоф веднага забеляза как хората зашушукаха помежду си. Почака да спрат и продължи:
— Преди да го отстраним, Гийю изобрети съвършено нов и изкусен метод за достигане до космоса. Виждате ли, господа, три четвърти от теглото на американската совалка при старта не е нищо друго, а течен кислород — тежкият окислител, без който не може да се получи изгаряне на горивото от течен водород. По-голямата част от него се изразходва през първите три минути от полета, когато совалката все още е в земната атмосфера. На Гийю му хрумна интересна идея. Защо да носим целия този кислород, когато в атмосферата го има колкото щеш? И така Гийю предложи ракетен двигател, който ще всмуква кислород, докато лети през атмосферата, а преди да навлезе в космоса, ще превключи към бордните запаси от течен кислород. Така намаляваме драстично теглото и усложненията и увеличаваме товарната площ. Просто и елегантно.
— Но приложимо ли е? — попита Шардон.
— Нашите учени работят по въпроса. Ето защо трябва да забавим НАСА. Необходимо ни е време да преодолеем две главни пречки. Едната е създаването на засмукващ въздух реактивен двигател, който е в състояние да развие скорост над Мах 10, за да се навлезе в космоса. Втората е да разработим ефикасна охладителна система за корпуса. За разлика от плочките за термична защита на американския орбитален кораб нашата система ще охлажда целия корпус: под обшивката му ще се вкарва течен водород чрез технология, подобна на онази, която се използва сега за охлаждане дюзите на конвенционалните ракетни двигатели. Смятаме, че въпросът с охлаждането е прост, но реактивните двигатели… за разработката им ще са нужни време и много пари. Но ако успеем, ще разполагаме с истински космически самолет.
— Колко време? — попита Шардон.
Вандерхоф посочи двигателите в задната част на еднометровия пластмасов модел на обтекаемия „Хермес“.
— Конвенционалният реактивен двигател извлича кислород от атмосферата, но той не е подходящ за скорости над Мах 3. Разработихме двигател, който използва тласкателната сила на свръхзвуковата скорост на самолета, за да сгъстява въздуха в горивната камера преди смесването му с горивото. Това е т.нар. правотоков въдушно-реактивен двигател. Решихме, че тази технология ще ни даде възможност да достигнем скорост Мах 6. Освен това проектирахме — на хартия — специален вид правотоков въдушно-реактивен двигател, при който въздухът минава със свръхзвукова скорост през горивната камера. Тази технология, господа, ще ни даде скоростта, необходима за преодоляване на земното притегляне. Сърцето на „Хермес“ е тъкмо този тип двигател, но за да го разработим, са ни необходими време и пари. Имаме парите. С отстраняването на „Лайтнинг“ ще спечелим и необходимото време. — Вандерхоф направи пауза, за да осмислят казаното.
— Ще успеем ли да изстреляме навреме нашата ракета? — попита Шардон.
— Всичко е готово. Една ракета „Атена V“ с експлозивен заряд с дистанционно управление, който е прикачен към комуникационен спътник, трябва да излети в 23:35 часа местно време вдругиден, но помнете, господа, спътникът е за всеки случай. Не очакваме „Лайтнинг“ да стигне до орбитата си.
— Някакви проблеми
— Не. И там всичко е наред.
Шардон се облегна и кимна. В залата настъпи мълчание.
— Много добре — заключи Вандерхоф. — Генерале, вие ще се заемете със Стоун. Аз незабавно се връщам в Куру, за да контролирам изстрелването. Обадете ми се веднага, щом имате новини. Закривам заседанието.
6.
Париж, Франция
Бурята започна по-бързо, отколкото очакваше Кемрън. Светкавици проблясваха в тъмното следобедно небе. Оглушителен тътен залюля меката трева под краката му. Хем уединен, хем открит, паркът предлагаше няколко възможности за бягство. До затварянето му оставаха няколко минути и повечето от разхождащите се вече бяха си тръгнали, за да избягат от дъжда.
Мари не беше с него. Беше я убедил да го чака извън парка, на място, което не се виждаше от Сена. Щеше да я вземе, след като завърши операцията по прибирането му.
Кемрън гледаше как ситният дъждец се превръща в обилен валеж, докато стоеше на три метра от „Ке Сен Бернар“, улицата между градината и разбеснелите се води на Сена. Силният вятър блъскаше яростно близо еднометровите вълни в изградените преди век подпорни стени. Водата се разбиваше в облак бяла пяна, който сякаш поглъщаше привързаните наблизо екскурзиантски лодки, но ярко боядисаните съдове някак си успяваха да излязат отново и отново изпод лудеещите вълни, отказвайки да се предадат на далеч по-силния си противник.
Кемрън вдигна яката на тренчкота, облегна се на един дъб и гледаше как самотен елен кротко потърси убежище от бурята в една от няколкото изкуствени пещери, построени като част от оградената естествена среда на животните. Кемрън се усмихна. Отдавна не беше ходил в зоологическа градина. Той всъщност не очакваше да види животни тук. Според окачената отвън табела „JARDIN DES PLANTES“, той се намираше в Ботаническата градина, но през краткото време, докато обикаляше, чакайки Потър, Кемрън видя достатъчно диви животни в клетки и оградени места, за да напълнят един малък зоопарк.
Погледна още веднъж часовника си. Минаваше пет часът, а все още никаква следа от…
Кемрън бързо се обърна. Ушите му доловиха нов звук, почти неразличим сред бурята. Изстрел.
Той посегна към беретата, дръпна я силно, за да я извади от ремъка, и стисна с пръсти черната ръкохватка. Обърна се и тръгна към група дървета. Кой беше стрелецът? Дали е Потър? Дали началникът му не е продажник? Всичко изглеждаше възможно в момента.
Мислите му бързо изчезнаха, когато от дърветата се разхвърча кора от попадението на куршум. Присви очи, но не виждаше нищо през силния дъжд. Изстрелът проехтя секунда по-късно, докато той се изтърколи в калта зад дърветата.
Студеният дъжд бързо проникна под палтото и памучната му риза подгизна. Мократа тъкан лепнеше по гърдите му. Удари силно гърба си в дънера на едно кедрово дърво. Зарови се в листака, бързо направи покритие около себе си, почувствува се временно в безопасност. Лицето му беше в кал. Косата му натежа от нея. Кемрън вдигна очи към небето и остави дъжда да я измие. Приклекнал, застинал в неудобна поза, той бързо прехвърляше в ума си възможностите. Една секунда, мислеше той. Една секунда, докато звукът от изстрела долетя до него. Стрелецът трябва да беше на около триста метра, пресметна Кемрън, като оглеждаше района безуспешно. Мракът и дъждът правеха невъзможно да се види нещо на повече от метър, освен при блясъка на светкавиците. Но знаеше също, че стрелецът много вероятно също ще го забележи тогава. Една светкавица го заслепи и Кемрън почака за миг да си върне зрението. Той хукна иззад дърветата през сечището към колибката на маймуната.