Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

Известна още като оперативен отдел, секретната служба беше съставена предимно от т.нар. полосни отдели. Те отговаряха приблизително на географските отдели в Държавния департамент. Томас Х. Пруит му беше обяснил още първия ден, че това е много разумно, защото повечето агенти на ЦРУ работеха в чуждите страни като служители на Държавния департамент. Най-голям беше отделът за Далечния изток, след него идваха „Европа“ и „Западно полукълбо“. Джордж работеше косвено за Западното полукълбо и Европа, тъй като неговият алгоритъм се съсредоточаваше предимно върху аспекти от тези два района.

Данните — ако той се натъкнеше на нещо важно — първо отиваха в канцеларията на ръководителя на отдел „Европа“ Роналд Хигинс, който оглавяваше временно и „Западно полукълбо“, а ако информацията се окажеше важна, после беше представяна на стария Пруит.

Джордж се отби в неговата канцелария вчера, за да остави малък подарък за рождения му ден от майка си, но секретарката му каза, че Пруит близо две седмици вече е в чужбина и го очакват след един ден — нещо, което ни най-малко не го изненада.

Джордж заключи компютъра си и тръгна към гаража.

Париж, Франция

Кемрън огледа младия агент на ЦРУ, който пазеше вратата на Мари, и кимна одобрително, когато видя, че ръцете на новобранеца са свободни и той е в готовност за действие. Влезе в стаята и се усмихна, като видя Мари седнала в леглото да яде супа. Вторият агент седеше до леглото й, пиеше кафе и четеше криминалето. Кемрън поклати глава. Агентът бързо стана и излезе навън.

Кемрън спря насред стаята. Мари беше в бяла болнична престилка.

— Как се чувствуваш?

Тя вдигна глава и го поогледа.

— Чудесно. Много по-добре. Вярваш ли сега на онова, което ти казах?

Кемрън въздъхна.

— Да. Вярваме.

Тя се усмихна.

— Хубаво. Благодаря. Двамата ти колеги ми обясниха какво си направил. Предполагам, че съм ти задължена.

— Няма защо. Просто си вършех работата.

Вратата се отвори. В стаята влезе Ричард Потър, местният шеф на ЦРУ. Няколко сантиметра по-нисък от Кемрън и двайсет килограма по-тежък — най-вече около кръста, Потър имаше вид на човек, който прекарва твърде много време зад бюро. Той затвори вратата и отиде до леглото.

Докато Кемрън ги запознаваше, вратата се отвори отново. На прага застана добре сложен мъж на средна възраст в костюм и кафяво пардесю. Представи се кратко като префекта на парижката полиция. Кемрън едва различи движението на устните му под гъстите, добре поддържани мустаци.

Префектът свали пардесюто си, метна го на стола до леглото на Мари и се обърна към тримата.

— Опасявам се, че първоначалната ни преценка за катастрофата с една-единствена кола като чиста случайност е неточна — започна той. — Смятаме, че господин Гийю е убит…

— По дяволите! Знаех го! Казах ти, Кемрън — рече Мари. Тя се обърна към префекта. — Опитах се да убедя и инспектор Рокет, но той не ми вярваше. Мисля, че съпругът ми умря заради онова, което беше разкрил в Атена.

— Възможно е. Знаете ли, че инспектор Рокет е убит снощи в хотела?

— Да — отговори Мари. — Разбрах това от агентите на ЦРУ отвън. Как е бил забъркан той във всичко това?

Префектът поглади с пръст мустаците си.

— Имаме основание да смятаме, че инспектор Рокет е отговорен за смъртта на съпруга ви.

— Така, това донякъде обяснява нещата — отбеляза Кемрън. — Това положително обяснява защо е избегнал отговора, когато Мари го е попитала за разследването.

— Точно така… мръсник! — възкликна Мари. — Почакайте малко. Кой тогава е убил Рокет?

— Тъкмо сега работим по този въпрос — рече префектът. — Разполагаме с две добри описания от свидетели. Всички са видели човек с прошарена коса и брада да бяга от хотела.

— Да — потвърди Кемрън. — И аз го видях. Смятате, че той е убил Рокет?

— За момента действуваме при това предположение.

Кемрън наклони глава.

— Мислите ли, че той е убит, за да не се стигне до хората, които всъщност са искали Гийю да умре? Според Мари тези хора може да са висшето ръководство на Атена.

— Опитваме се да установим точно това сега. Друго нищо не мога да кажа за момента, но, моля ви, бъдете уверени, че полицията действува по случая под прекия ми надзор. Изобщо не е необходимо вашето управление да се ангажира повече по въпроса.

— Отговорете ми само на едно — продължи да настоява Кемрън. — Ако подозрението на Мари е основателно и нейният съпруг е убит, защото е разполагал с информация, която уличава Атена в унищожаването на руския кораб, не смятате ли, че това се превръща в международен инцидент?

— Ако излезе вярно, да — отговори префектът. — Но докато не бъде установено, не мога да разисквам случая повече. Това е работа на френската полиция. Оценяваме помощта, която ни оказахте, но се страхувам, че този въпрос вече не ви засяга.

— Как не! — озъби се Мари. — Последният път, когато полицията ме уверяваше, че се работи по случая, беше ден, преди Рокет да се опита да ме убие! Все още съм жива само защото ЦРУ ми се притече на помощ. И след всичко това сега ми разправяте, че искате ЦРУ да излезе от играта?

— Страхувам се, че префектът е прав — намеси се Потър. — Въпросът не засяга ЦРУ. Поне в момента.

Макар и не много доволен, Кемрън прие решението на Потър. Засега със случая ще се заеме полицията.

Префектът взе пардесюто си, каза, че двама от неговите хора до един час ще дойдат да сменят агентите на ЦРУ, и излезе от стаята.

Потър хвърли поглед към Кемрън.

— Готов ли си?

— След минутка, сър. Ще се видим долу при колата.

— Две минути. Помни, за случая вече отговарят французите. Това е тяхна работа.

— Да, сър.

Потър излезе от стаята. Кемрън почака да се затвори вратата. Приседна на ръба на леглото. Мари се намръщи и се загледа през прозореца. Стаята й гледаше към парижката обсерватория.

— Добре ли си?

— Струва ми се.

— Е, наредиха ми да не се бъркам, но това не означава, че не мога да те виждам. До утре трябва да излезеш оттук. — Той бръкна в джоба на сакото си. — Това е прекият ми телефон в посолството. Ако ти трябва нещо, каквото и да било, моля те, позвъни ми. Нали?