Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
сложен жест зад гърба на Вашет, който не успях да разпозная.
После момичето се обърна с лице към мен и ме измери с поглед.
— Ти си първият варварин, с когото се бия — призна тя след продължително мълчание.
— Всички ли сте червени?
Тя вдигна ръка към косата си, за да поясни какво иска да каже.
— Малцина от нас са такива — поклатих глава аз.
Тя се поколеба, след което протегна ръка.
— Мога ли да я докосна?
Почти щях да се усмихна на тези
глава и се наведох, така че тя да може да достигне косата ми.
Селийн прокара ръка през нея и след това хвана един кичур между палеца и показалеца
си.
— Мека е — засмя се леко тя. — Но прилича на метал.
Пусна косата ми и отстъпи назад до официално приетото разстояние. Направи жест
учтива благодарност и след това вдигна ръце.
— Готов ли си?
Кимнах несигурно и също вдигнах ръце.
Не бях готов. Селийн се стрелна напред и ме свари неподготвен. Ръката и замахна в
юмрук право към слабините ми. Инстинктивно приклекнах и тя ме уцели в корема.
За щастие по това време вече знаех как да поемам удари и месецът сериозни тренировки
бе превърнал корема ми във възел от мускули. Въпреки това се почувствах така, сякаш някой
е хвърлил камък по мен, и разбрах, че до вечерта ще ми излезе синка.
Приклекнах и ритнах с крак към нея за проба. Исках да видя доколко се плаши и се
надявах да я накарам да отстъпи, за да мога да възстановя равновесието си и да се
възползвам по-добре от по-дългите си крайници.
Оказа се, че Селийн изобщо не е плашлива. Тя не отстъпи. Вместо това се плъзна покрай
крака ми и ме удари право в мускула точно над коляното.
Нямаше как да не се олюлея, когато кракът ми отново се спусна надолу, и загубих
равновесие, а Селийн беше достатъчно близо, за да се качи отгоре ми, ако иска. Тя събра
ръце, стъпи здраво на краката си и ме удари с „вършеене на жито“. Силата на удара и ме
събори назад.
Благодарение на дебелата трева приземяването не беше твърдо. Претърколих се, за да
спечеля малко разстояние, и се изправих отново. Селийн ме последва и направи „хвърляне
на светкавица“. Беше бърза, но аз имах по-дълги крака и успявах да отстъпя или да блокирам
всички удари, които ми нанесе. Тя се престори, че се готви да ме изрита и аз се подведох,
като и дадох възможност да ме уцели точно над коляното, на същото място като преди.
Олюлях се, но този път не залитнах, вместо това пристъпих встрани и се отдръпнах.
Селийн продължаваше да ме преследва безмилостно и нетърпеливо. И понеже бързаше, се
откри.
Ала въпреки натъртванията
с юмрук такова дребно момиче. Знаех колко силно мога да ударя Темпи или Вашет, но
Селийн беше толкова мъничка. Страхувах се, че мога да я нараня. Не беше ли казала Вашет,
че всеки отговаря за безопасността на другия?
Вместо това аз я сграбчих в „пълзене по желязо“. Лявата ми ръка пропусна, но дългите,
силни пръсти на дясната се сключиха около тънката и китка. Хватката ми не беше правилна,
но сега всичко беше въпрос на сила и нямаше как да не спечеля. Вече бях хванал китката и,
оставаше само да сграбча рамото и и щях да и приложа „спящата мечка“, преди…
Селийн направи „отскубване от лъва“. Но това не беше версията, която аз бях учил. При
нейната се използваха и двете ръце, които удариха и извиха моята толкова бързо, че тя
остана празна и ме заболя още преди да се усетя. След това хвана китката ми, дръпна я и
ритна крака ми с едно плавно движение. Наклоних се, поддадох и тя ме просна на земята.
Това приземяване не беше меко, а по-скоро като разтърсващо сгромолясване върху
тревата. Не бях напълно зашеметен, но това нямаше значение, защото Селийн просто се
протегна и ме потупа два пъти по главата. С това тя искаше да покаже, че ако пожелае, може
лесно да ме събори в безсъзнание на земята.
Претърколих се в седнало положение. Болеше ме на няколко места и гордостта ми беше
наранена. Не беше чак толкова наранена обаче. Времето, което бях прекарал с Темпи и
Вашет, ме бе научило да оценявам чуждото умение, а кетанът на Селийн беше наистина
превъзходен.
— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.
Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите и зъби. В
безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.
— Тя е моя — обяви момичето. Изключителна гордост. — Аз съм я измислила. Не съм
достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или
някой по-едър от мен като теб.
— Би ли ми я показала? — попитах я.
Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.
— Хвани китката ми.
Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.
Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете и ръце се раздвижиха
светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.
Протегнах отново ръка. Веселост.